Ужас

Крозиър можеше само да гледа. Веселата му усмивка се беше превърнала в застинала гримаса на покойник с отворена уста. Той беше сигурен, че очите му са на път да изхвръкнат от орбитите си, но по никакъв начин не можеше нито да наведе глава, нито да отмести погледа си.

София Кракрофт излезе под слънчевите лъчи.

Тя беше чисто гола. Ръцете й бяха отпуснати спокойно край тялото, дланите й бяха леко свити в юмруци. Гърдите й не бяха големи, но бяха много щръкнали, много бели и увенчани с големи розови зърна, а не кафяви, както беше при всички останали жени — пристанищните леки жени, беззъбите проститутки и туземките, — които Крозиър беше виждал голи досега.

Ала беше ли виждал той някога наистина гола жена? Бяла жена? Веднага си помисли: не. А и да беше виждал, знаеше, че това няма никакво значение.

Слънчевата светлина се отразяваше в заслепяващо бялата кожа на София. Тя не се опитваше да се прикрие. Застинал в отпуснатата си поза, с празно изражение на лицето, чувствайки как членът му се издува още повече и болката в него се засилва, Крозиър осъзна изненадата си от това, че тази богиня, този идеал за английска жена, която с разум и чувства беше избрал за своя съпруга и майка на децата му, има толкова гъсто и изобилно окосмяване на слабините, което на места като че ли се опитваше да се откъсне от границите на отредения му черен триъгълник. Непокорно бе единствената дума, която се появи в празната му глава. София беше извадила фуркетите от косата си и я беше разпуснала по раменете си.

— Идвате ли, Франсис? — извика тихо тя от мястото на затревената издатина, където беше застанала. Тонът й бе неутрален, сякаш просто се интересуваше дали иска още малко чай. — Или смятате само да гледате?

Без да каже нито дума повече, тя се гмурна, описвайки във въздуха идеална дъга — белите й ръце разсякоха водната повърхност миг преди цялото й тяло да се скрие под водата.

Крозиър беше отворил уста, за да отвърне, но явно все още не си беше върнал способността да говори членоразделно. След секунда я затвори.

София плуваше с лекота напред-назад. Той виждаше бялото й задниче под белия й, силен гръб, върху който лежеше мократа й коса, разделена на три кичура, наподобяващи три мазвания на четка с най-черното индийско мастило.

Тя продължи да пори водата, докато не спря в другия край на езерото до голямото дърво, което му беше показала при пристигането им.

— Дупката на птицечовката се намира зад тези корени — извика тя. — Като че ли днес няма да поиска да излезе и да поиграе. Много е срамежлива. Не бъдете и вие такъв, Франсис. Моля ви.

Крозиър се надигна като насън и отиде зад най-гъстите храсти, които успя да намери близо до водата от страната на езерото, противоположна на онази, където се намираше София. Пръстите му трепереха силно, докато се опитваше да разкопчае ризата си. Усети се, че сгъва дрехите си на спретнати малки квадратчета и ги подрежда по големина в краката си. Беше сигурен, че събличането му е продължило часове. Пулсиращата му ерекция не спадаше. Колкото и да му се искаше, колкото и да се опитваше да го свали с усилие на волята, упоритият член продължаваше да стърчи до пъпа му и да се поклаща напред-назад, а главичката му пламтеше като сигнален фенер, изпъкнала на няколко инча над кожичката.

Крозиър стоеше нерешително зад храста, заслушан в плясъка на водата: София продължаваше да плува. Той знаеше, че ако се забави още минутка, тя щеше да излезе от езерцето, да се скрие зад своя храст, за да се изсуши, а той щеше да се проклина до края на живота си за това, че се е проявил като глупак и страхливец.

Надничайки през клонките на храста, Крозиър дочака момента, в който дамата се обърна с гръб към него и заплува към отсрещния бряг, след което стремително и тромаво се хвърли във водата — движението приличаше по-скоро на падане, отколкото на скок, защото той загърби всякаква елегантност в стремежа си да скрие издайническия член под водата, преди мис Кракрофт да се обърне към него.

Когато се появи на повърхността, пръхтейки и плюейки вода, тя пореше водата на двайсетина фута от него и му се усмихваше.

— Толкова се радвам, че решихте да се присъедините към мен, Франсис. Сега, ако се появи мъжката птицечовка с отровния си шип, вие ще ме защитите. Искате ли да огледаме входа на дупката й? — Тя се обърна грациозно и заплува към голямото дърво, надвиснало над водата.

Заклевайки се мислено да спазва дистанция от десет — не петнайсет — фута между тях, Крозиър запляска по кучешки след нея като някой потъващ кораб, стремящ се към закътан бряг.

Езерото се оказа изненадващо дълбоко. Когато се спря на дванайсет фута от София и започна тромаво да пляска с крака под водата, за да задържи главата си над повърхността, Крозиър осъзна, че дори тук, до самия бряг, където корените на огромното дърво се спускаха по стръмния наклон във водата и високата трева хвърляше следобедни сенки върху нея, пръстите на краката му не успяват да достигнат до дъното.

Внезапно София заплува към него.