Ужас

Крозиър отпи от уискито и реши, че сам ще оглави следващия поход с шейни. Горещата храна се оказваше единственото средство, способно да повдигне духа на измръзналите мъже, лишени от надежда за скорошно спасение или от допълнителни порции ром, затова за следващите им походи трябваше да лишат четирите велбота — надеждни лодки, оборудвани за продължително плаване, в случай че се наложи да напуснат корабите в морето — от техните готварски печки. Фрейзъровата печка на „Ужас“ и нейната близначка на „Еребус“ бяха твърде големи, за да бъдат откарани на брега — а господин Дигъл можеше да използва своята, за да пече сухари до последния момент, преди Крозиър да даде заповед за напускане на кораба, — затова най-добре беше да използват печките от лодките. Те бяха направени от желязо и щяха да тежат като дяволски копита, особено ако шейните бъдат натоварени с допълнителни инструменти, храна и облекла, но те щяха да им служат добре на брега и можеха да се разпалят бързо, макар че за тази цел трябваше да се прекарат и въглища през двайсет и пет километровия студен ад на покритото с тороси замръзнало море. На Земята на крал Уилям, както и на стотици мили южно оттук, не растяха никакви дървета. Със следващия курс ще потеглят печките, реши Крозиър, и той щеше да потегли заедно с тях. Шейните щяха да се пързалят през абсолютна тъмнина и невероятен студ, и нека дяволът прибереше движещите се най-отзад.

На следващата сутрин през онзи април 1843 година Крозиър и София Кракрофт препуснаха към Езерото на птицечовката.

Крозиър очакваше, че ще потеглят с лека двуколка, с каквато обикновено се разхождаха из Хобарт, но София нареди да им оседлаят два коня и да натоварят едно муле с принадлежности за пикник. Тя яздеше по мъжки. Крозиър осъзна, че тъмната „пола“, която беше облякла, всъщност представлява чифт гаучо панталони. Бялата й ленена блуза изглеждаше едновременно женствена и груба. София носеше широкопола шапка, за да пази лицето си от слънцето, и високи, излъскани до блясък ботуши от мека кожа, които сигурно струваха колкото годишната капитанска заплата на Франсис Крозиър.

Двамата препуснаха на север от губернаторската резиденция и столицата, по тесен път, който минаваше през плантациите, покрай бараките на наказателната колония и през малък участък тропическа гора, след което отново се озоваха на открити възвишения.

— Аз си мислех, че птицечовките живеят само в Австралия — каза Крозиър, който срещаше трудности в намирането на по-удобна позиция на седлото. Никога преди не беше имал кой знае какви възможности или поводи да язди. Чувстваше се много неудобно, когато при друсането и подскоците гласът му вибрираше. София седеше абсолютно непринудено на седлото; тя и конят се движеха като едно цяло.

— О, не, скъпи мой — отвърна София. — Тези странни малки същества се срещат само в определени крайбрежни райони в северната част на континента, но ги има навсякъде в Земята на Ван Димен. Обаче са много срамежливи. Вече изобщо не ги забелязваме край град Хобарт.

При думите „скъпи мой“ Крозиър усети как бузите му пламват.

— Опасни ли са? — попита той.

София се засмя весело.

— Всъщност мъжкарите са опасни по време на разплодния период. В задните си лапи имат скрити отровни шипове и в размножителния сезон отровата им става доста силна.

— Достатъчно силна, че да убие човек? — попита Крозиър. Въпросът му дали смешните дребни зверчета, които беше виждал само на картинки, могат да бъдат опасни, беше само шега.

— Дребен човек — отвърна София. — Но оживелите след сблъсъка с отровата на птицечовката описват болката като толкова силна, че биха предпочели да умрат.

Крозиър погледна надясно към младата жена. Понякога му беше много трудно да разбере кога София се шегува и кога говори сериозно. В случая му се струваше, че тя казва истината.

— А сега да не би да са в размножителен сезон? — попита той.

София отново се усмихна.

— Не, скъпи мой Франсис. Сезонът им продължава от август до октомври. Ще бъдем в пълна безопасност. Освен ако не срещнем дявол.

— Сатаната?

— Не, скъпи мой. Дявол. Който може би сте чувал да наричат тасманийски дявол.

— Чувал съм за тях — рече Крозиър. — Казват, че са ужасни същества, чиято паст е широка като отворения люк на корабен трюм. Освен това имат репутацията на свирепи същества — ненаситни хищници, способни да погълнат и смелят кон или цял тасманийски тигър.

София кимна със сериозно лице.

— Вярно е. Дяволът е космато животно с могъщи гърди, завиден апетит и безумна ярост. А ако някога ви се удаде да чуете гласа му — който не може да бъде определен точно като лай, ръмжене или рев, а по-скоро нещо като нечленоразделното ломотене и гъргорене, което човек би очаквал да чуе от горяща лудница, — то тогава мога да гарантирам, че дори смел пътешественик като вас, Франсис Крозиър, не би се осмелил да излезе през нощта в полето или в тукашните гори.

— А вие чували ли сте ги? — попита Крозиър, взирайки се отново в сериозното й лице в опит да разбере дали не го будалка.