Ужас

София се отдръпна назад, погледна го в очите, усмихна се леко, целуна го силно по устните, вдигна краката си почти под прав ъгъл, отблъсна се от корените и заплува към брега, където дрехите й лежаха върху леко полюшващите се храсти.

Колкото и да беше невероятно, те се облякоха, събраха нещата от пикника, натовариха магарето, яхнаха конете си и препуснаха обратно към губернаторската резиденция в пълно мълчание.

Колкото и да беше невероятно, по-късно, по време на вечеря, София Кракрофт се смееше и разговаряше с леля си, със сър Джон и дори с необичайно словоохотливия капитан Джеймс Кларк Рос, докато Крозиър седеше мълчаливо и се взираше в масата. Можеше само да се възхищава на нейното… как го наричаха „жабарите“41? — нейното sang-froid42, докато умът и душата на самия Крозиър като че ли бяха в същото състояние като тялото му по време на безкрайния му оргазъм в Езерото на птицечовката — същността и атомите им се бяха разпръснали във всички краища на вселената.

И все пак госпожица Кракрофт не се държеше резервирано или укорително с него. Тя му се усмихваше, обръщаше се към него с разни коментари и се опитваше да го въвлече в разговорите, както правеше всяка вечер в губернаторската резиденция. А дали усмивката й не беше по-топла от обичайното? По-нежна? Дори влюбена? Сигурно беше така.

След вечеря, когато Крозиър й предложи да се разходят в градината, тя се извини и отказа, изтъквайки като оправдание даденото обещание да партнира в игра на карти на капитан Джеймс Рос в голямата приемна зала. Желае ли командир Крозиър да се присъедини към тях?

Не, командир Крозиър на свой ред се извини и отказа, досещайки се по топлите и непринудени нотки в сърдечния й, шеговит глас, че тази вечер в губернаторската резиденция всичко трябва да тече по обичайния си ред и това ще продължи, докато двамата не се срещнат насаме, за да обсъдят бъдещето. Командир Крозиър обяви гръмко, че леко го наболява глава и ще си легне по-рано.

На следващия ден, още преди зазоряване, той беше буден и облечен в най-хубавата си униформа, обикаляше по коридорите на имението, убеден, че София също ще гори от нетърпение да се срещне с него по-рано.

Оказа се, че греши. Сър Джон слезе пръв за закуска и завърза безкраен, непоносимо скучен разговор за разни дреболии с Крозиър, който така и не беше усъвършенствал безинтересното изкуство на празните приказки, а още по-малко бе способен да поддържа разговор за това каква би била подходящата тарифа за отдаването под наем на затворници за прокопаването на канали.

Втора се появи лейди Джейн и дори Рос слезе за закуска, преди София най-накрая да благоволи да се появи. Тогава Крозиър пиеше вече шестата си чаша кафе — той се беше научил да предпочита кафето пред чая по време на презимуването си с Пари в северните ледове няколко години по-рано, — но остана на масата, докато младата дама закуси обичайните яйца, наденичка, боб, препечена филийка и чай.

Сър Джон изчезна нанякъде. Лейди Джейн се изпари след него. Капитан Рос се отдалечи с бавна походка. София най-накрая приключи със закуската си.

— Не искате ли да се поразходим из градината? — попита Крозиър.

— Толкова рано? — рече тя. — Навън вече е много горещо. Есента не показва никакви признаци на захлаждане.

— Но… — започна Крозиър, опитвайки се да изрази с поглед неотложността на покана си.

София се усмихна.

— За мен ще е удоволствие да се разходя с вас из градината, Франсис.

Двамата вървяха бавно и безцелно, очаквайки кога единственият градинар затворник ще разтовари тежките торби с прясна тор.

Когато мъжът си отиде, Крозиър я поведе към каменната пейка в най-далечния и най-сенчест край на дългата, симетрично подредена градина. Помогна й да се настани и я изчака да сгъне слънчобрана си. Тя вдигна глава и го погледна — Крозиър беше твърде развълнуван, за да седи и стоеше изправен пред нея, пристъпвайки от крак на крак, — и на него му се стори, че зърва очакване в очите й.

Най-накрая успя да се овладее достатъчно и да падне на едно коляно пред нея.

— Госпожице Кракрофт, знам, че съм един най-обикновен командир във флота на Нейно величество и че вие сте достойна за вниманието на адмирал… не, искам да кажа на кралска персона, която командва адмиралите… но сигурно усещате — знам, че усещате — силата на моите чувства към вас и ако можете да откриете у себе си подобни чувства към…

— Мили Боже, Франсис — прекъсна го София, — нали не смятате да ми предложите брак?

Крозиър не знаеше какво да отговори. Застанал на едно коляно, с притиснати сякаш за молитва длани, той чакаше.

Тя го потупа по ръката.

— Командир Крозиър, вие сте чудесен човек. Нежен човек въпреки всичките си чепатости, които едва ли могат да бъдат загладени. Освен това сте и мъдър човек — и като такъв прекрасно разбирате, че аз никога няма да стана съпруга на командир. Това не ме устройва. Такъв брак е… неприемлив.