Ужас

Крозиър се опита да заговори, но не му хрумваха никакви думи. Онази част от мозъка му, която все още работеше, се опитваше да завърши безкрайното изречение с предложението за брак, което се беше опитвал да състави цяла нощ, докато лежеше буден в леглото си. Беше успял криво-ляво да измисли една трета от него.

София тихо се засмя и поклати глава. Огледа се бързо, за да се убеди, че наблизо няма никой, дори затворник.

— Моля ви, не се притеснявайте за случилото се вчера, командир Крозиър. Прекарахме си чудесно. Онази… интерлюдия… в езерото достави удоволствие и на двама ни. Това беше естествено проявление на моята… природа… както и резултат от взаимното чувство на близост, което изпитахме в онези няколко минути. Но моля ви, скъпи Франсис, не изпадайте в заблуждение, че заради кратката ни авантюра вие сте задължен или принуден да предприемете някакви стъпки в мой интерес.

Той я погледна.

Тя се усмихна, но в усмивката й я нямаше онази топлина, с която беше свикнал.

— Можете да бъдете спокоен — рече тя толкова тихо, че думите й прозвучаха в топлия въздух просто като настойчив шепот, — че не сте компрометирали честта ми, командир.

— Госпожице Кракрофт… — започна отново Крозиър, но млъкна. Ако корабът му се носеше към подветрен бряг, с излезли от строя помпи и с четири фута вода в трюма, който продължава да се пълни, с разкъсани такелаж и платна, той щеше да знае какви заповеди да даде. Щеше да знае какво да каже. Но в този момент не му хрумваше нищо. Той чувстваше единствено засилващи се огорчение и удивление, от които го заболя още по-силно, защото разпозна в тях нещо отдавнашно и много добре познато.

— Ако някога се омъжа — продължи София, като отвори отново слънчобрана си и го завъртя над главата си, — то ще е за нашия смел капитан Рос. Макар че съдбата ми не е да съм просто съпруга на капитан, Франсис. Той трябва да получи рицарско звание… което, сигурна съм, ще стане скоро.

Крозиър се взря в очите й, опитвайки се да намери поне намек за шега.

— Капитан Рос е сгоден — каза най-накрая той. Гласът му прозвуча дрезгаво, като на човек, който дни наред е живял без вода. — Планира да се ожени веднага след завръщането си в Англия.

— О, пфу! — рече София, като се изправи и завъртя още по-бързо слънчобрана над главата си. — И аз ще се върна в Англия с бързия пощенски кораб още това лято, преди да отзоват чичо Джон. Капитан Джеймс Кларк Рос няма да се отърве толкова лесно от мен.

София погледна надолу към Крозиър, който продължаваше да стои нелепо коленичил върху белия чакъл.

— Освен това — изрече весело тя, — дори капитан Рос да се ожени за онази млада претендентка, която го чака — двамата с него често говорехме за нея и мога да ви уверя, че е пълна глупачка, — бракът не е нещо необратимо. Не може да се сравнява със смъртта. Не е Хамлетовата „неоткрита страна, отдето никой пътник се не връща“. Много мъже са се връщали от брака и са намирали жената, която е била създадена за тях. Помнете думите ми, Франсис.

Най-накрая той се изправи. Изправи се и изтупа белите камъчета от коленете на най-хубавите си парадни панталони.

— Сега трябва да вървя — каза София. — Леля Джейн, капитан Рос и аз ще ходим тази сутрин в Хобарт, за да видим новите жребци, които компанията „Ван Димен“ е внесла за разплод. Можете да дойдете с нас, ако желаете, Франсис, но, за Бога, преди това сменете облеклото и изражението на лицето си.

Тя леко го докосна по ръката и тръгна към губернаторската резиденция, като продължаваше да върти слънчобрана над главата си.

Крозиър чу приглушената камбана на палубата, която би осем пъти. Часът беше четири сутринта. Обикновено по време на плаване половин час по-късно моряците се надигаха от хамаците си, за да започнат да търкат палубите с пемза и да чистят всичко наред. Но тук, сред ледовете и в мрака — и при този вятър, чийто вой Крозиър чуваше ясно и който означаваше, че вероятно приближава нова буря, а беше едва 10 ноември от началото на третата им зима, — на мъжете им беше позволено да спят до късно, да мързелуват, докато не чуят четирите камбани на сутрешната вахта. Шест часа. Тогава студеният кораб щеше да оживее от виковете на старшините и тропота на обутите в боти от еленова кожа крака на моряците, бързащи да излязат навън, преди старшините да изпълнят заплахата си да отрежат въжетата на всички хамаци, в които все още лежат хора.

В сравнение с напрегнатия график по време на плаване това си беше същински рай за мързеливците. Мъжете не само спяха до късно, но им беше разрешено и да закусват тук, на жилищната палуба, в осем часа, преди да започнат да изпълняват сутрешните си задължения.

Крозиър погледна към бутилката с уиски и чашата. И двете бяха празни. Той взе в ръка тежкия пистолет — който тежеше още повече, зареден с барут и куршум. Ръката му усещаше разликата в теглото.