Ужас

После ги видя в светлината на фенера. Идиотът, Магнъс Менсън, най-едрият мъж в експедицията, намъкваше панталоните си, боравейки неловко с копчетата с грамадните си мръсни пръсти. На няколко фута от него Корнилиъс Хики, помощник-калафатникът, само пет фута висок, с плъхска физиономия и дребни очички, слагаше тирантите обратно на раменете си.

Челюстта на Джон Ървинг увисна. Отне му няколко секунди, за да осъзнае смисъла на открилата се пред него гледка — содомити. Беше чувал, че се случват такива неща, разбира се, беше се шегувал с приятелите си на тази тема, веднъж беше ставал свидетел на бой с камшик пред строя, когато един младши лейтенант от „Ексълънт“ беше признал за вършенето на подобни неща, но Ървинг никога не беше мислил, че ще се окаже на кораб, където… че ще служи с мъже, които…

Гигантът Менсън пристъпи заплашително към него. Той беше толкова огромен, че се движеше на всички долни палуби приведен, за да избегне гредите на тавана, и в резултат така беше свикнал да се изгърбва и да си тътри краката, че не можеше да промени походката си дори и на открито. Сега, с осветените си от фенера протегнати напред ръце той изглеждаше като палач, пристъпващ към осъден на смърт.

— Магнъс — каза Хики. — Не.

Челюстта на Ървинг увисна още повече. Нима тези… содомити… го заплашваха? На корабите от Кралския военноморски флот содомията се наказваше с обесване, а двеста удара с камшик пред строя — с прехвърляне от кораб на кораб в пристанището — се смяташе за много снизходително наказание.

— Как смеете? — изрече Ървинг, без да е наясно дали говори за заплашителната поза на Менсън или за тяхната противоестествена постъпка.

— Лейтенант — заговори Хики пискливо с ливърпулския си акцент, — моля за извинение, сър, но господин Дигъл ни изпрати долу за брашно, сър. Един от проклетите плъхове се напъха в панталоните на моряк Менсън, сър, и ние се опитвахме да го изкараме оттам. Ужасни гадини са тези плъхове.

Ървинг знаеше, че господин Дигъл още не е започнал нощното печена на сухари и че в готварските складове на жилищната палуба е пълно с брашно. Хики дори не се опитваше да лъже убедително. Дребните пресметливи очички на мъжа напомняха на Ървинг за плъховете, тичащи в тъмнината наоколо.

— Ще ви бъдем признателни, ако не кажете на никого, сър — продължи помощник-калафатникът. — На Магнъс няма да му хареса да му се подиграват, задето се е уплашил от някакъв дребен плъх, попълзял по крака му.

Думите му изразяваха предизвикателство и неподчинение. Почти заповед. Дребният мъж излъчваше наглост, докато Менсън стоеше с празен поглед, тъп като товарно животно, все още със свити ръце, пасивно изчакващ следващата команда на дребничкия си любовник.

Мълчанието се проточи. Търкащият се в кораба лед стенеше. Дървените конструкции скърцаха. Наблизо притичваха плъхове.

— Махайте се оттук — каза най-накрая Ървинг. — Веднага.

— Слушам, сър. Благодаря, сър — каза Хики. Той измъкна малък фенер, който беше заслонил наблизо. — Хайде, Магнъс.

Двамата мъже бързо се изкатериха по тесния трап и се скриха в мрака на третата палуба.

Лейтенант Ървинг не помръдна от мястото си няколко дълги минути, без да чува стоновете и трясъците на кораба. Воят на вятъра звучеше като далечна погребална песен.

Ако докладваше на капитан Крозиър, щеше да има трибунал. Менсън, играещ ролята на селския идиот в експедицията, беше харесван от екипажа, колкото и да му се подиграваха всички заради страха му от призраци и гоблини. Хики пък не допадаше на никого от офицерите, но беше уважаван от обикновените моряци заради способността му да извоюва за приятелите си допълнителни порции тютюн, дажби ром или необходими части от облеклото.

Крозиър нямаше да обеси нито един от двамата, мислеше си Джон Ървинг, но през последните седмици капитанът беше в особено кисело настроение и наказанието можеше да е много сурово. Всички на кораба знаеха, че само преди няколко седмици Крозиър беше заплашил Менсън да го затвори в Стаята на мъртъвците заедно с оглозгания от плъховете труп на приятеля му Уокър, ако грамадният идиот още веднъж не се подчини на заповедта да пренася чувалите с въглища в трюма. Никой нямаше да се учуди, ако сега капитанът изпълнеше заплахата си.

От друга страна, помисли си лейтенантът, какво всъщност беше видял той току-що? Какви показания би могъл да даде, сложил ръка върху Библията, ако наистина има трибунал? Той не беше видял никаква противоестествена постъпка. Не беше хванал двамата содомити по време на сношение или… друго противоестествено положение. Ървинг беше чул тежко дишане, пъшкане и нещо, което сигурно е било шепот, предупреждаващ за приближаването на фенера му, а после беше видял двама мъже, които си закопчаваха панталоните и си загащваха ризите.

При нормални обстоятелства това щеше да е достатъчно, за да прати единия от мъжете или и двамата на въжето. Но тук, когато бяха заседнали сред ледовете и им предстояха месеци или години без никаква надежда за спасение?