Ужас

19. Крозиър

70°05’ северна ширина, 98°23’ западна дължина

5 декември 1847 г.

Във вторник, по време на следобедната вахта, тварта от ледовете се качи на борда на „Еребус“ и отмъкна от поста му на кърмата обичания от всички боцман господин Томас Тери, оставяйки върху релинга само главата му. На мястото, където бе стоял Тери, не се виждаше и капка кръв; кръв нямаше и по заледената палуба или по корпуса. Всички решиха, че тварта е грабнала Тери, отнесла го е на стотици ярдове в тъмнината, където върховете на глетчерите се издигат като гъста бяла гора, убила го е и го е разчленила — а може и да го беше изяла, макар и хората все по-силно да се съмняваха, че бялата твар убива моряците и офицерите за храна, — след което е върнала главата на господин Тери, преди вахтените на десния или левия борд да забележат, че боцманът липсва.

Моряците, които в края на вахтата си бяха намерили главата на боцмана, цяла седмица разказваха и преразказваха на останалите за ужасната гримаса на лицето на клетия господин Тери — широко отворена уста, сякаш застинала насред писък, оголени зъби, изцъклени очи. Върху лицето или главата му нямаше никакви следи от нокти или зъби, единственото разкъсване беше по неравната линия на шията, от която като сива опашка на плъх стърчеше тънката тръба на хранопровода и се подаваше бяло късче гръбначен мозък.

Внезапно повече от сто оцелели моряци прегърнаха вярата. Повечето от мъжете на борда на „Еребус“ две години не спираха да се оплакват от безкрайните неделни служби на сър Джон Франклин, но сега дори онези, които не биха разпознали Библията, ако се събудеха до нея след тридневен запой, започнаха да изпитват нужда от някакъв вид духовна утеха. Когато се разнесе мълвата за обезглавяването на Томас Тери — капитан Фицджеймс беше положил увитото в платно тяло в запечатаната Стая на мъртвите в трюма на „Еребус“, — мъжете започнаха да настояват за общо неделно богослужение и за двата екипажа. Приличащият на плъх в лицето Корнилиъс Хики беше онзи, който отиде при Крозиър късно вечерта в петък с тази молба. Хики беше част от работната група, възстановяваща ледените пирамиди с факли между корабите, и беше разговарял с моряците от „Еребус“.

— Пълно единодушие, сър — каза помощник-калафатникът, застанал на прага на мъничката каюта на капитан Крозиър. — Всички моряци искат общо неделно богослужение. И от двата кораба, капитане.

— Говорите от името на всеки един член на двата екипажа? — попита Крозиър.

— Да, сър, точно така — отвърна Хики, усмихвайки се с някога обаятелната си усмивка, която сега показваше само четири от останалите му шест зъба. Дребният помощник-калафатник се държеше много самоуверено.

— Съмнявам се — рече Крозиър. — Но ще разговарям с капитан Фицджеймс и ще ви съобщя за службата. Каквото и решение да вземем, вие ще бъдете упълномощен да го съобщите на всички моряци. — Крозиър пиеше, когато Хики беше почукал на вратата му. Освен това никога не беше харесвал дребния досаден мъж. Всеки кораб имаше своите вечно недоволни критикари — като и плъховете, те бяха част от живота във флота — и Хики въпреки неправилната си реч и пълната липса на образование оставяше у Крозиър впечатлението за точно такъв критикар, от онези, които при тежко плаване бързо започваха да подстрекават екипажа към бунт.

— Една от причините всички да поискаме богослужение, каквото провеждаше за всички ни сър Джон — нека душата му да бъде благословена и да почива в мир, капитане…

— Свободен сте, господин Хики.

* * *

Крозиър пи много през онази седмица. Меланхолията, която обикновено го обгръщаше като мъгла, го бе налегнала като тежко одеяло. Той познаваше Тери и го смяташе за изключително кадърен боцман, и смъртта му определено беше ужасна, но Арктика — и на двата полюса — предлагаше безброй начини да се умре. Същото се отнасяше и за Кралския военноморски флот в мирно или във военно време. През продължителната си кариера Крозиър беше виждал не една подобна смърт и макар краят на господин Тери да бе сред най-необичайните, на които беше ставал свидетел, и последната епидемия от насилствена смърт да бе далеч по-плашеща от която и да било истинска епидемия, която беше виждал на борда на корабите, истинската причина за дълбоката меланхолия на Крозиър беше всъщност реакцията на оцелелите членове на експедицията.