В градината на Медичите

Жан-Клод Дюнак В градината на Медичите

Срещнаха се отново в градината на Медичите три години по-късно. Той крачеше по градината, потокът на мислите му приличаше на алеята от пясъци и бял чакъл. Тя седеше на каменна скамейка и държеше в ръце книга с прегънати страници.

Те не трябваше да се срещат отново. За да спаси вътрешния им покой, алеята трябваше само мъничко да свърне встрани, а около скамейката да покълне висок жив плет. Но в този ранен час градините бяха почти пусти и налудничавият архитект, който управляваше тук, още не беше включил своите механизми. Поляните и обраслите с мъх алеи още не бяха се настроили да чакат нови посетители. Утрото беше изтрило паметта на статуите и фонтаните. Тревичките бяха все още като вчера и не събираха смелост да дръпнат нагоре… Градината се беше отдала на волята на случайността.

Затова пътищата им се пресякоха. Като долови крачките му, тя потръпна и извърна глава. Той спря изненадан. Погледнаха се крадливо. Той я позна, тя — не.

Когато той седна на скамейката до нея, тя неволно сви рамене и положи отворената книга на коленете си. Първите му думи я объркаха:

— Здравей.

Тя отново извърна поглед към него: сиви очи, правилни черти на лицето, малко неуверена усмивка. Тя предпазливо опипа границите на паметта си в търсене на спасителни точки. Може би е някой от случайните любовници, с които е била близка допреди три години, в онези ужасни дни… Инстинктът обаче й подсказа, че е нещо друго, затова поклати глава.

— Аз не ви познавам.

— Не ме ли помниш? — В гласа му се долови изненада, усмивката му се стопи. — Ти наистина не ме помниш…

Името, което той промълви, беше нейното.

Книгата се плъзна от коленете й и падна; той се наведе, повдигна я, но не посмя да я положи обратно. Тя грабна книгата и рязко я затвори.

— Благодаря.

По тяхно общо желание завеса от клони прикри скамейката от ливадите, а алеята се загърна с килим от мъртви листа. Градината бавно се пробуждаше и се подготвяше да приеме многото жадни за усамотение — трябваше да отдели всеки от останалите с някакви незначителни промени, за да им създаде илюзията, че околното пространство е само тяхно. Без да осъзнават, че под краката им кипи живот, двамата няколко минути мълчаха. Пръв заговори той:

— Разбирам, не искаш да разговаряме. Но не казвай, че си ме забравила, просто нямаш право…

Той понечи да се изправи, но тя го улови за ръкава.

— Почакайте, почакайте. — Прехапа устни и прошепна: — Ако съм те познавала, не помня това. Не съм с цялата си памет. Продадох част от нея преди три години.

Тя нервно отметна кичур коса, отдолу се показа дълъг белезникав белег — там се бяха потрудили търговците с памет. Той беше виждал такива шевове, приличат на разписка за отваряне на череп. Разбра и се изправи. Тя не понечи да го спре. Листата прошумоляха под ботушите му и като сянка се отдалечи по алеята, покрита с увехнали клонки.

Те не трябваше никога повече да се срещат, но градината по непредвидим каприз запомни в своите растителни клетки обстоятелствата около тази среща и отново я повтори по свое собствено желание… Няколко дни по-късно той отново седеше до нея и тя отново не го позна.

Четеше все същата книга. Беше преместила листчето само няколко страници нататък, но често поглеждаше предната глава, вече вероятно заличена в паметта й. Клетките, изгубили голяма част от своите спомени, не можеха да натрупат нови. Усещанията и фактите нямаше за какво да се уловят.

Сцената се повтори, но с известни отклонения. Той знаеше своите реплики наизуст, тя трябваше да ги съчинява отново. Той играеше бездарно, но тя не можеше да усети фалша.

— Вие знаете… — боязливо започна той.

— Ти знаеш името ми, но аз не те помня.

— Така е. Аз се върнах в спомените си за теб.

Тя леко поруменя.

— Заради тебе ли… го направих?

— Може би. Вероятно.

Млъкнаха. Тя разтвори книгата и прогони мухата, която искаше да се скрие в диплите на роклята й. Той следеше движенията й с нежност. След раздялата им мечтаеше за някаква прекрасна среща с прекрасното момиче, в паметта на което злото е изтрито. Желанието му се беше изпълнило — тя беше забравила причините за раздялата. Нищо не би трябвало да им попречи за нова близост. Той сбра смелост и положи длан върху нейната. Тя затвори книгата и си тръгна.

През нощта той спа лошо и отиде на работа по обходни пътища, за да не мине през градината. Но седмица по-късно алеята настойчиво го поведе към каменната скамейка. Той несръчно се извини и по изненадания й поглед разбра, че тя не помни нищо. Запознаха се отново.