В градината на Медичите

Започна да се среща с нея всяка вечер с надеждата да заплете отново нишките, скъсани от търговците с памет. Всеки път той търпеливо възстановяваше обърканата тъкан, често започвайки от самото начало. Той стана силният в тази игра и се научи само с няколко фрази да възпроизвежда онази интимност, без която продължаването на разговореше губеше смисъл. Но нейната памет пазеше спомени само няколко дни… За да разбере колко информация пази от предния път, надничаше в романа, който тя четеше със завидна упоритост. Ако листчето беше на предишното си място, значи думите му са отплували в нищото. Когато е няколко страници нататък, тя можеше да си спомни името и лицето му. Тогава го посрещаше с неловка усмивка и не смяташе за странно, че сяда до нея. Но само няколко дни по-късно листчето се връщаше в началото на главата и трябваше всичко да започва отначало…

Той започна да идва все по-рано. Веднага след работа бързаше към градината, алеята го посрещаше и повеждаше напред, басейните го поздравяваха със струите на фонтаните, а статуите му кимваха несръчно. Той сядаше на скамейката и тя притваряше книгата с едно вече съвсем привично движение.

В Деня на мъртвите той прекара с нея целия ден. Нещо беше останало в паметта й от предния път, посрещна го радостно и освободи място на пейката до себе си. Книгата не беше в ръцете й. Може би я беше забравила? Щеше му се да види в това някакъв добър знак.

Сутринта мина като сън в разговор за миналото. Намери време да й разкаже за всичко: за връзката им, за раздялата, за дългите периоди на нежност между кавгите — връзката им приличаше на пътека покрай морския бряг, която минава и по пясъци, и по остри скали. Тя не знаеше дали да му вярва, но всяка негова дума звучеше в ушите й като отдавна забравена мелодия. Историята беше твърде красива, значи добре би било да е истинска.

По обед й предложи да хапнат и извади от джобовете на палтото си леки закуски, увити в салфетки, и бутилка вино, която оставиха да се охлажда в каменна раковина с вода.

След това останаха да си лежат на ливадата и той й заразказва за Венеция. За една поукрасена Венеция, очистена от мръсотиите, сияеща с ярките багри на спомените.

— Запознахме се по време на карнавала. Ти знаеш, че по този повод изваждат града изпод водата и за известно време връщат миналото му величие. Временни прегради отделят вътрешната лагуна от морето. С ненаситни глътки мощните помпи изсмукват калната вода и разравят прекрасните дворци. Спомни си — живеехме на една гондола, дълга стотици метри и задвижвана от древни механични гондолиери. Имаха плоски гребла, бавно пресичахме лагуната, омайваха ни песни… Колко лесно е да се влюбиш на такъв кораб! Дрехите ни бяха ушити така, че лесно да се смъкват от тялото; маските едва скриваха общото ни желание да се разпознаем. Опитвахме се да скрием телата си в калъфи, които толкова лесно можеш да отвориш… Но се запознахме едва в града. Помниш ли?

Тя отрицателно поклати глава, но щастлива, че за пръв път чува тази тяхна история.

— Вървях в тъмно наметало и с коса в ръка по площад Сан Марко, покрит с мъртви риби. Скучаещи арлекини танцуваха фарандола и мятаха с шепи храна за гълъбите. В чипоноса маска излязох пред тълпата и я заплаших с косата си, всички се разсмяха и започнаха да ме замерват… Побягнах към Риалто, без да се извръщам…

Ти тичаше подире ми, хванала в ръце краищата на алената си рокля, и крещеше:

— Кой си ти?

— Аз ли? Аз съм смъртта.

Ти се заливаше от смях, а после дълго се разхождахме по засипаните с водорасли улици, хванати през кръста… Тогава ти говореше много, а аз умеех да слушам. Представяше си кошмари за Венеция и ми ги разказваше, хвърляйки уплашени погледи към статуите на Девите, които ни гледаха от нишите в стените. Казваше, че някой ден Венеция ще се разтвори напълно и ще остави след себе си черен груб скелет. Тогава хората ще строшат шлюзовете и ще позволят на теченията да сътворят в глъбините нов град, който никому не е съдено да види.

Върнахме се в нашия плаващ хотел едва на другия ден. Светлата ти кожа блестеше на фона на пурпурните одежди, набързо метнати върху каменните стъпала.

Не те шокирам, нали? Всичко това е запазено в паметта ми и ти го разказвам със същите чувства, които тогава бяха в нас. Защо те интересува това, което не помниш? Ами ако лъжа?

Опряна на лакът, тя се усмихна, забила поглед нагоре. Порив на вятъра повдигна роклята й и за миг разкри бедрата й. При бързия жест да ги скрие, дланите им се докоснаха.

— Не сега. Разкажи ми пак за Венеция…

— Тогава още не знаех името ти. Научих го по-късно, когато карнавалът свърши. Дрехите ни вече бяха станали на парцали и последната ни фарандола приличаше на мъртвешки танц, сред който лъщяха костюмите на арлекините. Нашият хотел последен вдигна котва. Стърчахме на палубата и гледахме как градът отново потъва във вода. Небето стана виолетово, а Венеция сякаш потъваше във влажен калъф, който щракваше над града като черупка над своя бисер.