В градината на Медичите

— Сега ме гледай, гледай ме внимателно. Запомни моите черти. Ще бъде лошо, ако ги забравиш. Но може да остане някаква следа, тогава ще си спомниш за мен.

Борът разпери над тях короната си и двамата до залез прекараха притиснати мълчаливо един до друг като самотници след корабокрушение.

Рано сутринта на следващия ден той отиде при търговците с памет и изчака да отворят кантората. Не му беше трудно да продаде своята история, дори реши да се пазари с някаква отчаяна ярост. Преди да постави подписа си, прочете договора няколко пъти, но не можа да запомни нито дума.

След около два часа излезе от сградата — мозъкът му предпазливо опипа ръбовете на кратерите в паметта. Точно както след зъболекар опипваш с език мястото на липсващия зъб. Сега мисълта му се рееше над бездната от липсващи спомени. Дълго стоя объркан на ръба на тротоара, без да знае накъде да поеме. Минувачите го гледаха със съжаление, но напълно безпомощни.

Направи няколко крачки и седна на бордюра да събере мислите си. Започна да го обхваща усещането за непоправима загуба. Замъгленият му мозък се насилваше да намери някаква информация, която да го ориентира, но липсваха важни подробности…

От джоба му стърчеше плик. Отвори го и намери чек за доста голяма сума, а подписът отдолу почти повтаряше очертанията на белега на слепоочията му. Мушна го портфейла си и пое към градината на Медичите.

Послушните алеи го доведоха до скамейката, дърветата му махаха с голи клони, зарадвани от завръщането му. Крачеше в пълна тишина, шумът от стъпките му отекваше в празния му мозък като ехо.

Някакво непознато момиче затвори книгата си, когато наближи, и се надигна нерешително, но отпусна глава, щом го погледна в очите. Изплаши се, че се е припознала. Той отмина нататък, без дори да се извърне, и излезе от градината.

С много тъга градината завинаги го изтри от паметта си.

Момичето отново наведе глава над романа, нашарен с ръкописни фрази, обладана от странното безпокойство, че е пропуснала някаква важна среща. Но не помнеше нищо за нея. Съвсем инстинктивно се дръпна да освободи място до себе си на пейката.

Някой все пак трябваше да дойде…