В градината на Медичите

Във влака за Рим смъкнахме и последните одежди на празника и надянахме униформите на всекидневната скука. Оказа се, че ти си почти целомъдрена и живееш самотна в някаква мансарда. Няколко седмици по-късно ние вече живеехме заедно и краят на нашата история беше предопределен…

Тя оцени мълчанието му след последните думи и с кимване му благодари, че запази в тайна обстоятелствата около раздялата им.

Той се наведе и я целуна по ъгълчето на устните. Тя се извърна към него, изненадана, че вижда от толкова близо едно лице, до вчера съвсем непознато. Вече не беше самотна на тясната ивица, идваща от миналото към близкото бъдеще, което можеше да се предвиди. Изплаши се. Обърна глава, затова втората целувка се плъзна по бузата й и потъна в косите й.

— Не, моля те, не искам.

Градината наоколо закипя като океан от побеснели треви.

— Защо?

— Не те обичам. Не, не ме прекъсвай. Не те обичам, защото не мога да обичам никого. Необходимо е време, а ти знаеш — утре вече всичко ще съм забравила.

Той докосна с пръсти шията й.

— Няма да ти позволя да ме забравиш.

До залез с целувки мълвеше името й и го изписваше върху чистата кожа на новородена любов, а градината на Медичите се подготвяше за новата си метаморфоза.

Сутринта той тичаше по алеите, но намери скамейката празна. Чака до залез, на другия ден дойде отново. Видя я едва след седмица. Тя го гледаше със своите светли очи, в тях имаше само едно вежливо безразличие и думите му умряха на устните. Седна до нея и мълчаливо наблюдаваше как старателно чете първите страници на своята безкрайна книга.

Когато реши да я заговори, вече падаше мрак. С усилия успя да научи защо е отсъствала — отговорът й събуди най-горчивата му усмивка: била някъде навън и настинала.

Не успя да скрие разочарованието си и си тръгна. Тя остана сама на скамейката да се порадва на последните топли есенни дни. Съжаляваше, че не си е побъбрила с този непознат мъж — беше привлекателен, мъничко тъжен и приличаше на един от героите на романа.

Трябваха му три дни да я убеди, че тя просто е забравила за прекараните заедно часове. Можеше всеки път да се запознава отново, но това вече не бе достатъчно. Историята можеше да продължава безкрайно и приличаше на играта на теченията, погълнали Венеция.

Отчаян, реши да събуди у нея поне омраза, тръгна гол по алеите, но на другия ден тя го посрещна с усмивка, сякаш нищо не се беше случило. Тогава той разбра, че тяхната история не може да има край, ако тя не върне отново своята памет.

Изтегли от банковата си сметка всички пари и задлъжня на приятели и познати. Веднага се свърза с Лигата на търговците с памет и на сутринта спря пред вратата на една луксозна вила, за да откупи миналото на своята приятелка.

На излизане по бузите му се стичаха сълзи — спомените били купени само седмица след продажбата им, преди три години. Вероятно безследно са се стопили в паметта на купувача, твърде много време е минало и вече нищо не може да се направи.

Върна се в градината две седмици по-късно. Беше чукал на десетки врати за помощ, но винаги чуваше един и същи отговор: нищо не може да се направи, паметта й е завинаги загубена. За няколко дни напусна града, за да обмисли намеренията си, и още щом се върна тръгна към имението на Медичите.

Ситен дъжд бе съживил ливадите и последните цветя с окапали от есента листа. Вдигна яката на шлифера си и се наруга — есента свършва и тя повече няма да дойде. Твърде студено е да седиш на скамейка и да четеш книга. Точно затова се обърка, когато я видя на една напречна алея. Спря и си даде вид, че дълбае името си върху кората на дърво, за да има тя време да седне и да извади книгата си. После седна до нея и отново разигра първата им среща.

Търпеливо, повтаряйки по няколко пъти една и съща фраза, той й разказа всичко. Тя слушаше с нарастващо внимание този непознат мъж, който непрекъснато говореше за самата нея и се вълнуваше от това.

Съвсем равнодушно посрещна вестта за окончателното изчезване на спомените й.

— Знаеш, това не би било решение. Ако се върна три години назад, ти ще ме изгубиш завинаги. А така можем да живеем заедно и да започваме всичко отначало всяка сутрин…

— Мислил съм за това, но няма да стане. Не мога да живея в твоя ритъм. Ти вече нямаш минало, ти почти нямаш бъдеще, ти си самотница на самотен остров, до който никой никога няма да доплува. А аз плувам по течението, помня миналото, мисля за бъдещето, имам планове и така бавно се отдалечавам от теб. Не можем да остареем заедно, защото ти си забравила какво е да старееш. А нямам сили да ти разказвам всяка сутрин за това.

Тя мълчаливо се притисна до него.

— Затова реших. Също ще продам част от своите спомени и ще се върна при теб.

Без да й дава възможност да се опомни, той грабна книгата, разтвори я и написа с едри букви часа на срещата на корицата и в началото на всяка глава. Той изписа върху илюстрациите налудничави признания, а по полетата — обещания. Тя му помагаше да намери нужните думи и сама дописваше писмото на съвършената любов до себе си. Когато не остана свободно място, той се наведе към нея и прошепна: