В Мека

— Аджами, ти говориш с дързък език и на някои неща може да се възрази. Но нека оставим този въпрос настрана, той е от второстепенно значение. Шериф Абадилах, в какви срамни постъпки обвиняваш тези мъже?

И сега дойде времето на Гхани. Той ни хвърли един противен, ненавистен поглед и поде:

— Емир, аз обвинявам тези мъже в грабеж спрямо мен, обвинявам ги в убийството на моя син Бен Абадилах и тримата ми придружници, обвинявам ги в убийството на моя гост, мюнеджията.

Един всеобщ крясък на ужас отекна в залата. Меканците понечиха да скочат със свити юмруци към нас, поради което баварди стесниха кръга. Ужасеният крясък на меканците прозвуча така непринудено, сякаш Гхани ни беше съобщил някакъв неизвестен досега факт. Той навярно беше известил само, че мюнеджията е умрял в пустинята — или защото бе искал да изчака със същинското обяснение, докато ни пипне здраво, или защото и самият не беше помислил до днес за този изход, който омразата и жаждата за отмъщение му бяха прошепнали в ухото.

Халеф също беше толкова ужасен, че отначало говорът му отказа. Но после стана толкова по-оживен. Когато някой години наред е говорил само чужди езици, в миг на голям стрес си служи с матерния. Така и тук. Халеф премина на своя роден арабски, магхрибския диалект.

— Аллах, Аллах! Ши ’аиб, ши макрух! (Това е позорно, това е отвратително!) Ши биваккиф ша’р еррас! (Това кара косите ти да се изправят!) Ла тих-ки, валах килме (Не говори повече, нито дума), дърт лъжец, син и внук на шарлатанин, инак ще се пръсна като бомба на хиляди парчета и ще вдигна и теб във въздуха!

— Пръскай си се — подигра се Гхани, — ама се пръскай час по-скоро, защото иначе други ще се погрижат за тая работа!

— Защо по-рано не повдигна това обвинение, шериф Абадилах? — попита великият шериф.

— Защото нямах възможност. Тези кучи синове непрекъснато бяха заобиколени от техните ахпапи, така че само с цената на голямо кръвопролитие можех да се добера до тях. А аз исках да го избегна.

Това беше лъжа. Както аз, така също Халеф и персиецът бяхме толкова често сами, че не беше трудно да ни заловят. Но Гхани не го искаше, защото ни пазеше за времето, когато самият щеше да може да ни съди в качеството си на велик шериф.

— И какви доказателства можеш да приведеш за злодеянията на тези мъже? — продължи да разпитва великият шериф.

— Емир, какви доказателства изискваш от мен? Та нали аз съм единственият, който се отърва от оная салхана. Не докарах ли у дома окървавения труп на моя син, за да го погреба на своята земя? И думата на един шериф не е ли достатъчно доказателство? Освен това се заклевам в Аллах и всички свети халифи, че нещата стоят така, както казах. Заклевам се в Ес Сират, Моста на смъртта, по който искам един ден сигурно да премина, че със собствените си очи видях…

— Би кхатир-и-Кхуда! (За Бога!) — беше прекъснат от персиеца, който се беше вторачил в него пребледнял от страх и с широко отворени очи. — Ваккиф (Спри), нещастнико, не се кълни! Ти не познаваш ужасния Ес Сират, не си го виждал. Но аз го познавам, аз го видях, когато лежах в кръвта на моите аскери, с куршум в гърдите, с твоя куршум, не помниш ли вече, Абадилах? Тогава…

— Не го слушайте — изкряска Гхани междувременно. — Това са приказки на маджхун.89

Той претендира да е видял Ес Сират! Смехотворно! И претендира да е получил от мен куршум в гърдите! Безсрамна лъжа! Нека ни покаже на гърдите си мястото, нишана, останал от моя куршум! Нека го покаже, ако може!

Великият шериф махна отбранително с ръка.

— Стига, Абадилах! Знам къде съм. — После се обърна към мен. — Какво ще отговориш на обвиненията?

— Нищо — рекох аз със спокойна усмивка. Този кратък отговор го изненада.

— Нищо? Наистина ли нищо?

— Да, защото ти сам можеш да си дадеш отговора.

— Какъв отговор имаш предвид?

— Емир, мислиш ли, че ако бяхме извършили престъпленията, в които ни обвинява Абадилах, щяхме да имаме смелостта или по-скоро наглостта, да дойдем в Мека?

— Аллах акбар! За това не помислих. Има нещо вярно в този отговор. Но стой! Не би ли могъл да разчиташ на вашите петдесет придружители?

— Емир, какво са петдесет мъже в един град с над петдесет хиляди жители?

— А как ще докажеш вашата невинност?

— Трябва ли да го сторя? Не трябва ли първо Абадилах да докаже вината ни? Той стори ли го? Назова ли поне един свидетел като доказателство за нашата вина? Не, той не приведе за доказателство нищо повече от думата си. Но повикайте нашите свидетели! Нека доведат нашите петдесет воини и ги питай…

Аюн ер Рафик направи отклонителен жест.

— Вашите воини самите са обвинени като съучастници и поради това не могат да свидетелстват.

— В такъв случай ще бъда принуден да назова като свидетел един мъж, когото предпочитах да не замесвам. Абадилах, все още ли държиш на твърдението, че сме убили Ел Мюнеджи?

— Не питай толкова глупаво! Онова, което съм видял със собствените си очи, мога гарантирано да твърдя.

— Наистина ли си го видял? Забележително! Досега бях на мнение, че ти, чуваш ли, ти самият преднамерено си изоставил мюнеджията в пясъците източно от Бир Хилу.