В Мека

Думите ми се стовариха върху Гхани като гръм от ясно небе. Той се дръпна рязко няколко крачки назад и се вторачи в мен с ужасен поглед. Цветът на лицето му беше станал много блед.

— Ка… ка… какво… искаш да… кажеш… Не можа да продължи. Беше прекъснат от Халеф, който нададе ликуващ вик и посочи с две ръце входа.

— Ел хамдулиллах! (Слава и хвала на Аллах!) Ето ги, храбрите, несравнимите, непобедимите, героите! Влизайте, влизайте, синове на лъвове, и право при нас, внуци на лъвски баща! Аллах акбар! (Аллах е велик!) Спечелихме!

Да, те идваха, нашите хаддедихни. Което означава, че първо дойдоха меканците. Но как! Създаваше се впечатление, сякаш някакъв клин се е врязал отзад в тях и ги отхвърляше с непреодолима сила на двете страни. Тук нямаше място за съпротива. Клинът изблъскваше най-близкостоящите към следващите, а те волю-неволю трябваше да предадат сблъсъка по-нататък. Сега върхът на клина се появи и понеже отпред вече не срещаше никаква съпротива, процепът рязко се разшири. От възклика на Халеф бе минала едва половин минута, а залата беше прочистена, което означава, че меканците бяха притиснати към двете странични стени, докато една двойна редица хаддедихни преграждаха входа. Едно отделение от половин дузина зае страничните изходи, а Омар Бен Садек побърза с една дузина да ни вземе по средата си. Баварди, които следяха слисано и с отворени уста събитието, не оказаха никаква съпротива.

Хаддедихните предлагаха великолепна гледка. Бяха съблекли ихрама, поклонническата дреха, и носеха облеклото на пустинята. С бедуинските кремъклийки напреко на гърба и копията с двуостър наконечник в ръка стояха като излети от бронз, отправили блестящи очи със смесен израз от дързост и почтителност към великия шериф.

Аюн ер Рафик отдавна вече не седеше на дивана. При нахълтването на хаддедихните беше скочил, мундщукът на наргилето беше изпаднал от ръката му, а очите му се бяха вперили с израз на безкрайно удивление към дръзките натрапници. Най-напред може би не схвана значението на събитието, но скоро осъзна, че целта на тяхното идване не е съвсем приятелска, и направи неволно движение към страничната врата, от която бе влязъл. Но се усети, че да удари на бяг в собствения си дом, някак не се съгласува с достойнството му на владетел на Мека. Спря посред движението, за да следи прав и с изпълнена с очакване физиономия развитието на нещата. Миг по-късно оттеглянето му в покоите вече не беше възможно, тъй като междувременно хаддедихните бяха заели всички изходи… великият шериф беше пленник в собствения си палат.

Своеобразно беше поведението на Гхани. Ако моите думи бяха предизвикали ужас в него, то неочакваната поява на хаддедихните, която никак не пасваше на плановете му, още повече го изведе от самообладание. Може би стигна до съзнанието, че работата сега ще приеме различен ход от очаквания и че бе извършил колосална грешка, като поиска, подведен от омразата, още днес да осъществи отмъстителния си план. Все още държеше в ръка револвера ми, но вродената страхливост изобщо не го наведе на мисълта да го употреби срещу натрапниците. Изпълнен със страх, погледът му прелиташе през залата. Кого търсеше? Може би мюнеджията? Вероятно. Думите ми трябва да бяха породили у него опасението, че сме се натъкнали на още живия слепец и сме го спасили. При това положение трябваше непременно да сме го взели с нас до Мека, за да го използваме срещу него като главен свидетел. Гхани беше достатъчно умен да си каже, че ще го държим скрит. Но ако слепецът беше жив и в Мека, сега бе най-благоприятният за нас миг да се появи. По тази причина бе и изпълненият със страх, търсещ поглед. Моите очи също се плъзнаха из залата, но мюнеджията не беше тук. Хаддедихните го бяха оставили вкъщи, навярно защото се касаеше за едно небезопасно дело, на което не искаха да подхвърлят стария, немощен човек. А пък и нещата не засягаха него, а нашето освобождение.

Видях облекчението, което се изписа върху лицето на Гхани, и го разбрах добре. Та нали още нищо не беше изгубено. Той можеше всичко да отрече и при авторитета, с който се ползваше сред населението, можеше да се надява, че ще му хванат вяра. Да, сега забелязах дори нещо като скрито злорадство в погледа, който отправи към великия шериф. Нали за него щеше да е също така лесно, както на хаддедихните се бе удало да изненадат княза, да „измъкне от съня“ емира, може би дори по-лесно, тъй като разполагаше с по-големи помощни сили.