В Мека

Тези наблюдения, разбира се, направих много по-бързо, отколкото могат да бъдат описани. Изненадващите действия бяха изпълнени толкова бързо и майсторски, че това би могло да стане само при един точен и обсъден до най-малките подробности план. Отгатнах кой беше неговият автор. Халеф също го знаеше. Неговото лице сияеше, а очите му се прехвърляха от един хаддедихн на друг. Търсеше сина си. Сега го откри и аз също погледнах нататък. От двойната редица при входа на селямлъка се отдели една фигура, мина бавно и с достойни крачки край нас и стигна до стъпалата, на най-горното от които стоеше изпълненият с очакване велик шериф. Кара носеше само камата си в пояса, останалите оръжия беше свалил. Стигнал пред великия шериф, той сложи за поздрав десница на гърдите и челото и се поклони дълбоко. Беше извършено просто и непринудено, но с такъв благороден маниер, че ми достави радост. Бях напрегнат как ще се държи по-нататък и бях убеден, че моята напрегнатост се споделяше от всички присъстващи в залата. Поне на мястото на предишната възбуда бе настъпила безмълвна, почти зловеща тишина. Но най-напрегнат беше бащата. Как му се искаше, виждах го, да се отдели от страната ми и да се втурне към Кара, за да го прегърне. За щастие се усети, че на такъв изблик на чувства тук хич не му е мястото и че това ще предизвика по-скоро комичен отколкото възвишен ефект. Ала му струваше немалко усилие да овладее бащината радост, а очите му поглъщаха всяка дума от устата на Кара, когато този сега започна да говори:

— Емир, прощавай, че се явихме пред лика ти без предварително известяване. Но си помислихме, може би с право, че нямаше да бъдем допуснати, дори и да се бяхме обадили.

Великият шериф дълго не отговори. Погледът му се плъзна изпитателно по стоящата пред него младежка фигура, в която бе залегнала едновременно и почтителност, и твърдост. Неговото сериозно, строго лице ставаше по-меко и по-меко, а очите му гледаха почти приятелски, когато най-сетне попита:

— Млади човече, какво имаш да ми кажеш?

— Емир, моля те да освободиш тримата мъже, които стоят като обвиняеми пред теб.

Чертите на великия шериф незабавно потъмняха отново.

— Какво ти хрумна? Това, което искаш, е невъзможно. Тези мъже са обвинени в няколко много големи престъпления и аз ти заповядвам да не изпреварваш решението на съда.

Но Кара Бен Халеф не позволи да бъде сплашен. Неустрашимо отговори:

— Кой се осмелява да обвини в нечестна постъпка двамата мъже, които най-много уважавам и обичам от всички хора?

— Кои мъже имаш предвид?

Кара посочи Халеф и мен, отвръщайки:

— Тези двамата. Единият е Хаджи Акил Шатир ефенди, мой и бащин приятел и учител, а мъжът, който стои вдясно от него, е мой баща.

Кара изговори тези думи с толкова гордост и любов, че те не пропуснаха своето въздействие върху великия шериф. После продължи:

— А сега те питам повторно: кой се осмели да обвини моя баща и учителя ми в престъпление?

— Аз се осмелявам, дръзки младежо — намеси се тук Гхани с подрезгавял глас. — Аз, шерифът Абадилах, се осмелявам. Ако имаш нещо да възразиш, кажи!

Кара Бен Халеф дори не обърна глава към посоката, където стоеше Гхани. Спокойно попита:

— Мога ли да знам какви доказателства приведе за това нечувано твърдение мъжът, който се нарече шериф? Хаддедихните не са престъпници, а техният шейх, баща ми, толкова по-малко. Аз изисквам доказателства!

Великият шериф се ослуша. С необикновено напрегнат тон запита:

— Хаддедихни? Те са хаддедихни, казваш? И твоят баща е шейхът на хаддедихните? Как е името му?

— Машаллах! Емир, аз съм учуден! Нима мъжът, който ни обвинява, не е казал, че сме хаддедихни? А моят баща е Хаджи Халеф Омар, шейх на хаддедихните от племето шаммар.

— Аллах керим! Вярно ли е това? Можеш ли да го докажеш?

От отговора, който даде Кара, прозвуча неподправено удивление:

— Да го докажа? Емир, какви доказателства искаш? Как да докаже лъвът на пустинята, че е лъв, а не чакал? Ако попиташ Абадилах, той сам ще ти каже кои сме!

Великият шериф за първи път изгуби своята увереност. Погледът му прелетя по нас и се спря на Халеф.

— Шейхът на хаддедихните бил с много дребна фигура, както ми беше казано. Това съвпада. Трябва ли наистина…?

Сега моят Халеф повече не можа да се сдържи. Ликуващо извика:

— Да, той е с дребна снага, но с голяма храброст и слава. Хищните животни на пустинята се крият от неговия гняв, а враговете му треперят, когато чуят името му. То се е разнесло по всички степи и пустини и гласи: Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах.

Такъв си беше той. Едва почувствал малко въздух, и си стана пак старият. Не съумя да се въздържи от преувеличените си приказки.

Погледът на великия шериф премина от Халеф на Абадилах, на когото личеше колко не навреме дойде обстоятелството, че емирът познаваше хаддедихните. Сега само се питаше дали това познанство щеше да окаже благоприятно или неблагоприятно въздействие.