В Мека

— Шериф Абадилах, как стана така, че не ми назова имената на тези, с които си се срещнал в пустинята? Ти говореше само за разбойническа паплач от Джезирех, за мошеници и убийци. Ако тези мъже действително са хаддедихни, а това изглежда е така, то за пръв път се заблуждавам. Или ти си се излъгал. Хаддедихните, доколкото съм чувал за тях, не са разбойници и убийци.

Гхани провеси долната си устна. Положението му започна да се разклаща. Щом великият шериф лично се застъпваше за хаддедихните, значи беше проиграл нещата. Така би трябвало да си каже. Но на него и през ум не му мина да признае позицията си за изгубена. Самата невинност не би могла да се представи по-докачена от Гхани, когато отговори:

— Я Аллах, на наиб! (О, Аллах, о Пророк!) Какво доживях да чуя! Ти поставяш под съмнение думите ми, емир! Ако хаддедихните не са били разбойници и убийци, то доказва ли това, че не могат да станат? Ти се учудваш, че не съм споменал имената им? Нима името им има нещо общо с техните скверни деяния? Аз ги опознах не като честни хаддедихни, а като осъдителни убийци…

— Я машара, на хатая! (О, гавра, о, грехове!) — пресече го на думата избухливият Халеф. — Не му вярвай, о, емир, благословен от Аллах, любим сине на Пророка! От неговата уста капят неистини, а краят на брадата му е потопен във вероломства. Не ние сме убийци, а той извърши деянията, вината за които иска да припише на нас. Той е убиецът…

Халеф също беше прекъснат. Тълпата, слушала мълчаливо досега, стана неспокойна. Обстоятелството, че Халеф се осмеляваше да обвини в убийство един шериф, обвит едва ли не с ореола на светец, оскърбяваше религиозните им чувства и предизвика по такъв начин тяхното възмущение, че от всички страни се зачуха гневни викове. С едно движение на ръката великият шериф повели тишина. Лицето му беше станало много сериозно.

— Твоята уста изрече думи на безумие. Не дръзвай да ги повториш, в противен случай ще бъда принуден да се отнасям с теб като с безумец. Кой е обвинителят? Вие или Абадилах? И кой трябва да се очисти от обвинението? Ами вие естествено! Да смятам ли, че всичко това е измислено? Или че ти изобщо не си шейхът на хаддедихните? Кажи-речи ме принуждаваш.

— Емир, аз действително съм шейхът на хаддедихните и онова, което са ти разправяли за мен, почива на истината.

— Вярно ли? Как можеш да го… — Великият шериф прекъсна като под давлението на внезапна идея. Помисли малко и продължи: — Скоро ще съм наясно. Преди няколко години в Таиф ми беше разказана една преживелица, в която шейхът на хаддедихните играеше голяма роля. Онзи, който ми я разказа, беше шейхът на ласафах-шаммарите. Той тъкмо се намираше на хадж за Мека. Знаеш ли коя преживелица имам предвид?

— Шейхът на ласафах-шаммар ти я е разказал? В такъв случай това може да е било само победата над шерарат90.

— При кой кладенец е станал сблъсъкът? — продължи своята проверка великият шериф.

— При Бир Бахрид91.

— А знаеш ли също кой още е присъствал?

— Имаш предвид моя приятел Кара Бен Немзи? Да, той наистина присъстваше тогава и враговете бяха примамени в клопката по негов план. Но това не е единственото геройско дело, което извършихме по онова време. Преди туй, при Бир Надахфа, бяхме вече пленили Абу ел Гхадаб, сина на Магьосника, и му бяхме дали да опита камшика ни, а сетне, във Вади Ахдар92, повалихме Господаря на гръмотевицата93 и неговата жена, след като бяха излапали Гадуб, Магьосника, и сина му.

Емирът често правеше одобрителни жестове, сякаш тези неща не му бяха непознати. Сега каза:

— Шейхът на ласафах-шаммар ми разказа доста дела на този мъж, които направо граничат с невероятното. Той трябва да е изключителен човек и аз тогава изразих желанието някъде да го срещна. Знаеш ли къде се намира той сега?

— Искаш да знаеш къде се намира? И си имал желанието да го видиш? Това желание лесно може да бъде изпълнено. Кара Бен Немзи е…

— Кутуб, кутуб! — предупредих аз тихо, но настойчиво.

В задоволството да осведоми емира за нашите геройски дела, непредпазливецът съвсем забрави на какво крайно опасно за мен място се намираме. В усърдието си бе давал отговорите все по-бързо, а когато великият шериф ме нарече чак изключителен човек, предпазливостта напълно го напусна, така че бе на път да издаде грижливо пазената тайна. Но моето предупреждение веднага го накара да се опомни. Само за миг се позабави, после довърши започнатото изречение:

— … Кара Бен Немзи понастоящем е в своята родина. Но ми писа, че в най-близко време щял да ме навести, а тогава няма да е трудно така да се уредят нещата, че да го видиш.

Обратът, който Халеф придаде на работата, беше възможно най-добрият, но недостатъчен. Веднага щях да го разбера. Не само аз, а също Кара Бен Халеф и хаддедихните бяха забелязали, че Халеф се кани да изтърси тайната, и няколко уплашени погледи се бяха стрелнали към непредпазливеца. Те и запъването на Халеф се бяха изплъзнали на великия шериф, наистина, но не на Гхани. Една неимоверно ехидна усмивка плъзна по чертите му, а когато Халеф свърши, той извика: