В служба на злото

– Никога не е имал договор.

– Не съм твърдял противното.

– Неправомерно уволнение, как ли не. Въобще не ме уведоми, че получава припадъци. Онази кучка Алиса ли те прати?

– Не – отвърна Страйк. – Казаха ми, че Ноъл работи тук.

– Онази крава е чисто луда.

– Няма как да знам. Аз търся него.

Дес се почеса под мишницата, вперил сърдит поглед в Страйк, а на метър и нещо встрани Джакалин смъкна от раменете си през­рамките на сутиена и стрелна закачливо публиката си от пет-шест души.

– Бил е в Специалните части друг път – заяви Дес агресивно, сякаш това бе твърдение на Страйк.

– Така ли ви каза той?

– Каза ми го тя. Алиса. Как ли пък няма да вземат такава шибана развалина като него. И други неща не ми харесваха – добави Дес с присвити очи.

– Така ли? Какви?

– Това си е моя работа. Предай й го от мен. Не беше само заради шибания припадък. Нека пита Миа защо не го искам обратно. И кажи на Алиса, че прави ли пак глупости с колата ми и изпрати ли още един от приятелите си да ме изнудва, ще я дам под съд. Непременно й го кажи!

– Готово – отзова се Страйк. – Имате ли адрес?

– Я се омитай оттук – процеди Дес.

После се наведе към микрофона.

– Бива си я – изрече с нещо като професионална усмивчица, докато Джакалин ритмично поклащаше гърди на алената светлина. Дес направи към Страйк жест да се маха и се върна към купчината си стари плочи.

Приел неизбежното, Страйк се остави да бъде съпроводен до вратата. Никой не погледна към него. Вниманието на присъстващите беше поделено между Джакалин и Лионел Меси на телевизионния екран. На входа Страйк се дръпна встрани, за да пропусне група млади мъже в костюми, всичките доста подпийнали.

– Цици! – ревна първият, като посочи към стриптийзьорката. – Цици!

Охранителят явно не одобри този маниер на влизане. Последва леко пререкание, кресльото беше умирен от приятелите си и от намесата на охранителя, поднесена под формата на няколко ръчкания с показалец в гърдите.

Страйк изчака търпеливо да се разберат. Когато младежите най-сетне бяха допуснати да влязат, той напусна, съпровождан от ‘The Only Way Is Up’71 на Yazz.

71 „Единствената посока е нагоре“ – Б. пр.

46

Subhuman72

72 Нечовешко – Б. пр.

Сам с трофеите си се чувстваше пълноценен. Те бяха доказателство за превъзходството му, за смайващата му способност да се движи сред маймуноподобните полицаи и масата от овце, да взема каквото си поиска също като някакво божество.

Разбира се, трофеите му даваха и нещо друго.

Никога не получаваше ерекция при самото убийство. Като си мислеше предварително за него – да: понякога се докарваше до онанистична лудост с идеи какво щеше да направи, докато ги изпипваше и разиграваше в ума си. Впоследствие – сега например, когато държеше студената, гумена, свила се гърда, отрязана от торса на Келси, вече малко като гьон от непрестанното излагане на въздух извън хладилника – нямаше съвършено никакъв проблем. Беше щръкнал като колче.

Пръстите на новата бе поставил във фризера. Извади един, притисна го до устните си, после го захапа силно. Представи си я, още свързана към него, да пищи от болка. Заби зъби по-дълбоко, чувството на разкъсващата се студена плът го изпълни с наслада, стисна чак до кокал. С една ръка развърза връзките на долнището на анцуга си...

После го върна обратно в камерата на хладилника, затвори вратата, потупа я и се усмихна сам на себе си. Скоро вътре щеше да е по-пълно. Секретарката не беше дребна: към метър и седемдесет и един-два по негова преценка.

Налице беше един малък проблем: не знаеше къде е тя. Беше изгубил следата. Не се бе отбивала в офиса сутринта. Той отиде до Лондонския икономически институт, където зърна русата кучка, но от секретарката нямаше следа. Надникна в „Корт“, дори в „Тотнъм“. Но това бяха временни затруднения. Щеше да я надуши. Утре щеше да я подхване от станция „Уест Ийлинг“, ако се налагаше.

Направи си кафе и сипа в него малко уиски от бутилката, която държеше тук от месеци. Почти нищо друго нямаше в мърлявата дупка, където криеше съкровищата си, неговото тайно убежище: чайник, няколко нащърбени чаши, хладилникът – олтарът на неговата професия, – стар дюшек, на който да спи, докинг станция за айпода му. Това беше важно. Беше се превърнало в част от ритуала му.

Първия път, като ги чу, ги отхвърли като боклук, ала докато манията му да съсипе Страйк се засилваше, започна все повече да харесва музиката им. Обичаше да я слуша на слушалките си, докато дебнеше Секретарката, докато чистеше ножовете си. Сега за него това бе свещена музика. Пазеше някои от текстовете им в паметта си като фрагменти от религиозна служба. Колкото повече ги слушаше, толкова повече имаше чувството, че те го разбират.

Когато се изправеха пред ножа му, жените биваха пречистени чрез своя ужас. Имаше някаква невинност у тях, когато молеха за живота си. Кълт (както ги наричаше пред себе си) го долавяха, наясно бяха.