В служба на злото

– Коко те е харесала как изглеждаш – поясни Уордъл, като се погрижи Страйк да го види как се подсмихва при тези думи, за да му внуши колко смехотворно го намира той самият. – Коко, приятелката на жена ми. Червенокосата, помниш ли я?

Страйк си спомняше, че Коко беше бурлескна танцьорка.

– Обещах да те попитам – продължи Уордъл. – Предупредих я, че не си цвете. Твърди, че не й пречело.

– Предай й, че съм поласкан – каза Страйк, което си беше истина, – но да, виждам се с една жена.

– Да не е партньорката ти по служба? – поинтересува се Уордъл.

– Не, тя се омъжва.

– Изпуснал си късмета си там, приятел – подхвърли Уордъл с прозявка. – Аз бих я забил.

– Чакай, че нещо не ми е ясно – каза Робин на следващата сутрин в офиса. – В момента, щом установяваме, че Лейн действително живее в Уоластън Клоуз, ти искаш да прекратя наблюдението.

– Изслушай ме – отвърна Страйк, който правеше чай. – Според съседите той е заминал.

– Но ти сам каза, че не вярваш да е отишъл в Шотландия!

– Фактът, че вратата му си остава затворена още от началото на наблюдението ти, доказва, че все някъде е заминал.

Страйк пусна торбички чай в две чаши.

– Не се връзвам на историята с погребението на приятел, но не бих се изненадал, ако е цъфнал в Мелроуз да изкопчи пари от слабоумната си майка. Тъкмо такава би била идеята за весела ваканция на нашия Дони.

– Един от нас трябва да е там, когато той се върне..

– Един от нас ще бъде там – успокои я Страйк, – но междувременно искам да превключиш на...

– Брокбанк?

– Не, с Брокбанк ще се заема аз – отвърна Страйк. – Искам да се пробваш със Стефани.

– С коя?

– Стефани, момичето на Уитъкър.

– Защо? – попита високо Робин, тъй като чайникът вече вреше с обичайното си кресчендо от тракащ капак и бълбукащи мехурчета, кондензацията от които замъгляваше прозореца зад него.

– Интересува ме дали може да ни каже какво е правил Уитъкър в деня на убийството на Келси и вечерта, когато са били отрязани пръстите на онова момиче в Шакълуел. По-точно на трети и на двайсет и девети април.

Страйк заля с вода торбичките с чай, сипа мляко и го разбърка с лъжичка, като леко го разплиска по външната страна на чашата. Робин сама не знаеше дали да се радва, или да е недоволна от промяната в рутинната й задача. Като претегли нещата, реши, че все пак е доволна, ала подозренията й отскоро, че Страйк се опит­ва да я изтласка в периферията, не се бяха разпръснали още.

– Все още ли мислиш, че е възможно Уитъкър да е убиецът?

– Да – заяви Страйк.

– Но нямаш никакви...

– За никого от тях нямам доказателства, не е ли така? – възрази Страйк. – Просто ще продължавам, докато улича някого или сваля подозрението от всичките.

Той й подаде чашата с чай и се отпусна на канапето, което по изключение не пръцна под него. Дребна победа, но при отсъствието на други – по-добра от нищо.

– Надявах се да мога да изключа Уитъкър на база на сегашната му външност – поясни Страйк, – само че е напълно възможно той да е бил мъжът с прилепналата шапка. Едно разбрах: все същият мръсник си е, какъвто беше навремето. Провалих се напълно със Стефани, тя вече не би разговаряла с мен, но ти може да изкопчиш нещо от нея. Ако тя му даде алиби за тези дати или ни насочи към друг, който може да го направи, ще го отпишем. Ако ли не, остава си в списъка.

– А ти какво ще правиш, докато аз се занимавам със Стефани?

– Ще имам грижата за Брокбанк – отвърна Страйк, протегна крака напред и се подсили с голяма глътка чай. – Реших да вляза днес в стриптийз клуба и да разбера какво е станало с него. До гуша ми дойде да ям кебап и да се навъртам край магазини за дрехи в очакване той да се появи.

Робин не каза нищо.

– Какво? – попита Страйк, който следеше изражението й

– Нищо.

– Кажи де.

– Добре... Ами ако той е там?

– Ще поема този риск... Няма да го ударя – увери я Страйк, правилно разчел мислите й.

– Добре – каза Робин. – Но Уитъкър го удари все пак.

– Там беше друго. – И когато Робин не отговори, Страйк додаде: – Уитъкър е специален случай. От семейството е.

Тя се засмя, но невесело.

* * *

Когато Страйк изтегли петдесет лири от банкомат, преди да влезе в клуб „Сарацинът“ на Къмършъл Роуд, машината безмилостно му показа отрицателно салдо на текущата му сметка. С мрачно лице детективът подаде десетачка на късовратия охранител на входа и отметна черните пластмасови ленти, спуснати пред интериора, който бе слабо осветен, но не дотолкова, че да се прикрие цялостната му овехтялост.

Вътре нямаше и помен от някогашния пъб. Преобразеният декор създаваше асоциация със западнал квартален клуб – зле осветен и безличен. Подът беше от полирани чамови дъски и отразяваше широката неонова ивица по дължината на бара, който заемаше едната страна на помещението.