В служба на злото

– Искам да ми бъде прекъснат гръбначният мозък – съвършено хладнокръвно заяви Темпест. – Целта ми са четири парализирани крайника. В идеалния случай да бъде извършено от хирург. Междувременно се примирявам с това – посочи тя инвалидната количка.

– И използвате тоалетни и асансьори за инвалиди, а? Всякакви предимства – подхвърли Страйк.

– Корморан – изрече Робин предупредително.

Допускала бе, че може да стане така. Той беше под напрежение и системно се лишаваше от сън. Добре че поне най-напред получиха нужната информация.

– Това е потребност – отвърна спокойно Темпест. – Имам я още от дете. Аз съм в погрешното тяло, имам нужда да бъда парализирана.

Келнерът беше дошъл; Робин протегна ръка за сметката, тъй като Страйк не го забеляза.

– Побързайте, моля – каза тя на намусения мъж. Беше същият, който сервира на Страйк бира с лед.

– Много инвалиди ли познавате? – питаше детективът Темпест.

– Познавам някои – отвърна тя. – Очевидно имаме много общо.

– Нищо и половина общо нямате, по дяволите.

– Знаех си – промърмори Робин полугласно, грабна пост­терминалното устройство от ръцете на келнера и пъхна своята карта „Виза“.

Корморан се изправи и се надвеси над Темпест, която вече изглеждаше притеснена, а Джейсън се сви на стола си, сякаш искаше да изчезне под суичъра си.

– Хайде, Корм – подкани го Робин, като измъкна картата си от устройството.

– Ако искате да знаете – обърна се Страйк към Темпест и към Джейсън, докато Робин, грабнала палтото си, се опитваше да го дръпне от масата, – пътувах в кола, която се взриви. – Джейсън бе похлупил длани върху аленочервеното си лице, а очите му бяха пълни със сълзи. Темпест само зяпна смаяна. – Шофьорът беше разкъсан на две, това няма как да не привлече внимание, а? – с ярост заяви той на Темпъл. – Само дето умря, та нямаше как да му се наслади. Другият човек изгуби половината си лице... аз останах без крак. Нищо доброволно нямаше във всичко това...

– Добре – намеси се Робин и хвана ръката на Страйк. – Тръгваме. Благодаря, че се срещна с нас, Джейсън...

– Иди да се лекуваш – подвикна Страйк към момчето, докато Робин се опитваше да го отведе под смаяните погледи на обядващи и сервитьори. – Главата си лекувай!

Бяха на улицата с разлистени дървета на цяла пресечка от галерията, когато дишането на Страйк започна да се нормализира.

– Добре – каза той, макар че Робин не се беше обаждала. – Ти ме предупреди. Съжалявам.

– Няма нищо – отвърна меко Робин. – Получихме каквото искахме.

Повървяха мълчаливо няколко метра.

– Ти ли плати? Въобще не забелязах.

– Да. Ще си ги взема от парите за дребни разноски.

Продължиха напред. Разминаваха се с добре облечени мъже и жени, оживени, забързани. Покрай тях с плавна походка се носеше момиче с бохемски вид – с небрежно разрошена коса и дълга памучна рокля, но ръчната й чанта за петстотин лири разкриваше, че хипарската й същност е също тъй фалшива като инвалидността на Темпест.

– Поне не й заби кроше – подхвърли Робин. – Както седеше в инвалидната количка. Пред всички онези любители на изкуст­вото.

Страйк започна да се смее. Робин поклати глава.

– Знаех, че ще си изпуснеш нервите – въздъхна тя, но се усмихваше.

44

Then Came the Last Days of May65

65 И ето че дойдоха последните дни на май – Б. пр.

Той я бе помислил за мъртва. Не се обезпокои, като не прочете нищо в новините, защото тя беше проститутка. И за първата не бе видял нищо по вестниците. Проститутките не ги брояха, те не бяха нищо, никого не го бе грижа. Секретарката беше тази, която щеше да вдигне голям шум, защото работеше за мръсника – момиче с почтен живот и хубав годеник, от типа, по който медиите пощуряваха...

И все пак не проумяваше как курвата още можеше да е жива. Помнеше усещането за гръдния й кош под ножа, звука от метала, прорязващ кожата, стърженето на стомана в кост, бликналата кръв. Според вестника я бяха открили студенти. Шибани студенти.

Но пък все още имаше пръстите й.

По нейно описание бяха изготвили фоторобот. Ама че майтап! Полицията се състоеше от обръснати маймуни в униформи, до един бяха такива. Нима си въобразяваха, че такава картинка може да помогне? Той би се смял на глас, ако То не присъстваше, защото То не би одобрило смеха му по повод намушкана с нож курва и фотомонтаж...

То беше много изнервено в момента. Наложило му се бе да се постарае много, за да се реваншира, че се бе отнесъл грубо с То, по принуда поднесе извинение, направи се на добър. „Ядосан бях – оправда се. – Много ядосан.“ Трябваше да прегръща То, да му носи цветя, да си стои у дома, да се изкупва, че е бил разгневен, а То се възползва от ситуацията, както правеха повечето жени, и се помъчи да получи колкото може повече.

– Не обичам да зачезваш.

Аз теб ще те накарам да зачезнеш, ако продължаваш.

Беше я забаламосал с история, че му се отваря шанс за работа, но тя за пръв път се осмели да го разпитва, проклетницата: кой ти каза за тази работа? Колко дълго ще отсъстваш?