В служба на злото

– Трябва ти течаща вода и четка – усмихна се широко и посочи към обувката и подгъва на роклята й.

– Да – промълви Робин с треперещ глас. Наведе се да вземе телефона си. Екранът му беше пукнат.

– Живея ей там, горе – посочи той с глава апартамента, наблюдаван от нея с прекъсвания вече цял месец. – Може да се качиш, ако искаш, за да се почистиш.

– О, не, няма нужда. Но благодаря много все пак – отвърна Робин, останала без дъх.

– За нищо – рече Доналд Лейн.

Очите му обходиха тялото й. Кожата й настръхна, сякаш бе прокарал пръст по нея. Опрян на патериците си, той се обърна и се отдалечи, а пластмасовата пазарска торбичка се полюшваше и се удряше в крака му. Робин остана там, където си беше, и усещаше пулсирането на нахлулата в лицето й кръв.

– О, боже мой – прошепна. Ожулените й длан и коляно смъдяха и тя несъзнателно отметна косата, паднала над лицето й. Едва тогава при миризмата от пръстите си осъзна с облекчение, че хлъзгавата маса е къри. Забърза зад ъгъла, за да не се вижда от прозорците на Доналд Лейн, натисна бутоните на пукнатия си телефон и се обади на Страйк.

48

Here Comes That Feeling76

76 Задава се онова чувство – Б. пр.

Топлата вълна, обхванала Лондон, беше негов враг. Не би могъл да крие ножовете си под тениска, а шапките и вдигнатите яки, на които бе разчитал да се преобразява, вече изглеждаха неуместни. Не можеше да прави друго, освен да чака, вътрешно кипящ и безсилен, в убежището, за което То не знаеше.

Най-после в неделя времето се промени. Над пресъхналите паркове заваля дъжд, затанцуваха чистачките на предните стъкла, туристите навлякоха дъждобрани и упорито джапаха през локвите.

Изпълнен с възбуда и решимост, той нахлупи шапка ниско над очите си и облече специалното си яке. Докато вървеше, ножовете се удряха в гърдите му, пъхнати в дълбоките джобове, които бе пригодил в подплатата. Улиците на столицата си бяха все така пълни с хора, както и когато бе намушкал мръсницата, чиито пръсти сега почиваха във фризера му. Туристи и лондончани пъплеха навред като мравки. Някои си бяха купили чадъри и шапки с десена на националния флаг. Блъскаше се в тях просто заради удоволствието да ги види как залитат.

Нуждата му да убие ставаше неудържима. Беше преживял няколко изгубени дни и отпускът му от То беше на привършване, а Секретарката все така си оставаше жива и на свобода. С часове я бе издирвал и ето че смайващо тя се озова точно пред него, наглата кучка, посред бял ден... само че навред беше пълно със свидетели...

Слаб контрол върху импулсите, би казал шибаният психиатър, ако знаеше какво направи той при вида й. Слаб контрол върху импулсите! Идеално си контролираше импулсите дори, стига да го искаше – притежаваше свръхчовешка интелигентност, беше убил три жени и осакатил друга, без да бъде разкрит от полицията, така че майната му на шибания психиатър и на тъпите му диагнози. Ала когато я зърна пред себе си след всички тия ялови дни, прииска му се да я уплаши, да се приближи до нея, много да се приближи, така че да я подуши, да й заговори, да погледне страха в очите й.

А после тя се отдалечи и той не се осмели да я последва. Не и тогава. Само че умираше от разочарование, че я пуска да си иде. Вече трябваше да е разфасована на парчета и пъхната в хладилника му. Отдавна бе редно да е видял онзи екстаз по лицето й, породен от ужаса и смъртта, в мига, когато той ги притежаваше напълно и те се превръщаха в изцяло негова играчка.

И ето че сега вървеше под студения дъжд, а отвътре гореше, защото беше неделя и тя беше на мястото, където той нямаше достъп до нея заради неотлъчното присъствие на Хубавеца.

Имаше нужда от повече свобода, много повече свобода. Истинската пречка бе, че То си седеше у дома през цялото време, шпионираше го, вкопчваше се в него. Всичко това трябваше да се промени. Вече бе принудил То против волята му да се хване на работа. Реши да се престори, че и той е на нова служба. Ако се наложеше, щеше да открадне, за да се сдобие с пари, щеше да се преструва, че ги е спечелил, неведнъж го бе правил преди. Тогава ръцете му щяха да бъдат развързани и щеше да вложи цялото си време в подготовка да бъде наблизо, когато Секретарката свалеше гарда, когато никой не гледаше, когато тя завиеше зад неподходящия ъгъл...

Минувачите му изглеждаха безжизнени като автомати. Глупави, глупави, глупави... Навсякъде по пътя се оглеждаше за нея, следващата, която щеше да обработи. Нямаше да е Секретарката, не, защото кучката беше зад бялата си входна врата с Хубавеца. Щеше да му свърши работа коя да е жена достатъчно глупава или достатъчно пияна да повърви за кратко с мъж и неговите ножове. Трябваше да го направи с някоя, преди да се върне при То, налагаше му се. Само това щеше да го крепи да се преструва на онзи мъж, когото То обичаше. Изпод шапката очите му се стрелкаха, подбираха, отхвърляха: жени с мъже, жени с деца, но не и сами жени, не както му трябваха на него...