В служба на злото

– Ако може да събере улики, че спъвам полицейското разследване, свършено е с бизнеса ни – каза Страйк. – А знаем, че ще се опита да извърти нещата в моя вреда, независимо дали имам вина, или не.

– Защо продължаваме тогава?

Робин зададе въпроса лукаво, защото щеше да е безкрайно разочарована, ако Страйк бе обявил, че изоставят работата си по случая.

– Защото според Карвър моите заподозрени са измишльотина, а според мен той е некадърник.

Смехът на Робин секна без време, когато Страйк й каза, че иска от нея да се върне в Катфорд и да следи приятелката на Уитъкър.

– Още ли? – учуди се тя. – Защо?

– Знаеш защо. Искам да видя дали Стефани може да му даде алиби за останалите ключови дати.

– Виж какво – събра кураж тя, – вече много дълго се въртях из Катфорд. Ако нямаш нищо против, предпочитам да се заема с Брокбанк. Защо да не се опитам да изкопча нещо от Алиса?

– Налице е и Лейн, ако ти се е прищяла промяна – отбеляза Страйк.

– Той ме видя отблизо, като паднах – контрира го Робин незабавно. – Не мислиш ли, че е по-добре ти да се заемеш с Лейн?

– Наблюдавах апарамента му, докато те нямаше – каза Страйк.

– И какво?

– Главно си седи вътре. Излиза само до магазина и пак се прибира.

– Вече не мислиш, че е той, нали?

– Не съм го изключил – отвърна Страйк. – А ти защо толкова се натискаш за Брокбанк?

– Защото – храбро поде Робин – аз установих повечето неща за него. Аз получих адреса в Маркет Харбъро от Холи и този на Блондин Стрийт от забавачката...

– И се тревожиш за децата, които живеят с него – завърши Страйк.

Тя си припомни чернокожото момиченце с плитките от Катфорд Бродуей, което се бе препънало, загледано в нея.

– И какво, ако е така?

– Предпочитам да продължиш със Стефани.

Робин се ядоса, толкова се ядоса, че на мига му поиска две седмици отпуск много по-директно, отколкото би го направила иначе.

– Две седмици отпуск? – попита той изненадан. Повече беше свикнал тя да го моли да остане на работа, отколкото да бъде освободена.

– За сватбеното ми пътешествие.

– О – промълви той. – Добре. Да. Предполагам, че ще е скоро, нали?

– Очевидно. Сватбата е на втори.

– Господи, че това е само след... колко... три седмици и нещо.

Тя се подразни, че той не беше осъзнал колко скоро е.

– Да – каза, като се изправи и взе якето си. – И би ли имал нещо против да потвърдиш, ако ще присъстваш?

Така че тя се върна в Катфорд сред оживения пазар с неговите сергии, мирис на тамян и сурова риба, с часовете безцелно стърчане край приведените каменни мечки над служебния вход към Бродуей Тиътър.

Днес Робин бе скрила косата си под сламена шапка и носеше слънчеви очила, но въпреки това се чудеше дали собствениците на сергии не я разпознават, когато отново зае позиция да наблюдава тройния прозорец на апартамента на Уитъкър и Стефани. Само на два пъти бе зърнала момичето, откакто възобнови наблюдението си и при нито един от случаите нямаше и най-малък шанс да я заговори. От Уитъкър нямаше и следа. Робин се облегна отново на хладната сива каменна стена на театъра, готова за поредния отегчителен ден и се прозя.

В късния следобед вече беше прегряла, уморена и се опитваше да не се дразни на майка си, която постоянно й пращаше съобщения с въпроси около сватбата. Последното, заръчващо й да позвъни в цветарницата, където имали още някакво питане към нея, пристигна точно когато Робин реши, че има нужда да пийне нещо. Питаше се как ли ще реагира Линда, ако й напише в отговор, че се е спряла на пластмасови цветя – за главата, за букета си, за украсата в църквата. На всичко бе готова, само да не й се налагаше да взема решения. Прекоси улицата до магазинчето за пържени картофи, където продаваха охладени газирани напитки.

Едва бе докоснала дръжката на вратата, когато някой, също тръгнал да влиза там, се сблъска с нея.

– Простете – избъбри автоматично Робин, а после възклик­на: – О, боже мой!

Лицето на Стефани бе подуто и мораво, едното й око беше почти напълно затворено.

Сблъсъкът не беше силен, но по-дребното момиче отскочи и залитна. Робин го подхвана, за да не се спъне.

– Господи, какво стана?

Говореше на Стефани, сякаш я познаваше. Донякъде имаше чувството, че е така. Наблюдавала бе ежедневните навици на момичето, опознала беше езика на тялото й, облеклото, а слабостта й към кока-кола беше изковала един вид едностранно родство. С лекота и непринуденост зададе въпрос, който нито един англичанин не би отправил към непознат:

– Добре ли сте?

Робин сама не знаеше как успя, но две минути по-късно настаняваше Стефани на стол в благодатната сянка на кафенето в близост до магазинчето за пържени картофи. Стефани явно изпитваше болка и се срамуваше от вида си, но в същото време вече бе много огладняла и ожадняла, за да остане в апартамента горе. Сега просто отстъпи пред по-силната воля, зашеметена от съпричастността на по-възрастната жена, от предложението за безплатна храна. Робин бъбреше безсмислици, докато водеше Стефани по улицата, като поддържаше версията, че великодушното й предложение да почерпи със сандвичи се дължи на вината й, задето едва не бе съборила момичето.