В служба на злото

Не беше казала на никого от тях, дори на Матю, че продължава да има кошмари, от които се будеше задъхана нощем, в същото онова легло, в което бе спала през месеците след изнасилването. В тези сънища едър мъж идваше за нея. Понякога нахълтваше в службата й, където работеха със Страйк. По-често изникваше от мрака с блеснали ножове в някоя от страничните малки улици на Лондон. Тази сутрин бе на косъм да избоде очите й, когато се събуди с шумно изохкване от това, че Матю сънено я попита какво е казала.

– Нищо – отвърна му и отметна кичур коса от потното си чело. – Нищо.

Матю трябваше да се върне на работа в понеделник. Изглеж­даше доволен да я остави в Машам да помага на Линда с подготовката за сватбата. Майка и дъщеря се срещнаха с викария на църквата „Света Дева Мария“ за последни уточнения относно службата в понеделник следобед.

Робин много се постара да се съсредоточи върху веселите предложения на свещеника, върху находчивите му цитати от еклесиаста, но през цялото време, докато той говореше, погледът й се отклоняваше към големия каменен рак, сякаш вкопчен в стената отдясно на пътеката.

Този рак я бе запленявал в детството й. Не можеше да схване защо ще пълзи по камъните на църквата им. Любопитството й бе заразило Линда, която отиде в местната библиотека, разрови архивите и тържествуващо информира дъщеря си, че ракът е бил емблемата на древното семейство Скроуп, чиято мемориална плоча бе разположена над него.

Деветгодишната Робин се беше разочаровала от отговора. В известен смисъл целта не бе самото обяснение. Просто й се харесваше, че единствена тя иска да открие истината.

* * *

На следващия ден стоеше в тясната пробна на шивашкото ателие с нейното огледало в позлатена рамка, когато позвъни Страйк. Робин знаеше, че е той, защото беше сложила отделна мелодия за неговите обаждания. Втурна се към чантата си, което накара шивачката да изписка изненадано и раздразнено, понеже гънките на шифона, така сръчно забодени с карфици, бяха рязко изтръгнати от ръцете й.

– Ало? – каза Робин.

– Здравей – отвърна насреща Страйк.

Само от тази едничка дума разбра, че се е случило нещо лошо.

– Божичко, още някой ли е убит? – изтърси Робин, забравила за жената, приклекнала до ръба на венчалната й рокля. Тя се втренчи в нея от огледалото с уста, пълна с карфици. – Съжалявам, имам нужда от две минути насаме. Не го казах на теб! – добави към Страйк, да не би той да прекъсне. – Съжалявам – каза отново, когато завесата се затвори зад шивачката и тя се отпусна на табуретката в ъгъла, както си беше със сватбената рокля. – Не бях сама. Да не би някой друг да е умрял?

– Да – отвърна Страйк, – но не е каквото си мислиш. Братът на Уордъл.

Преумореният мозък на Робин се опитваше безуспешно да свърже точките.

– Няма нищо общо със случая – поясни Страйк. – Бил блъснат на пешеходна пътека от ван с висока скорост.

– Господи – промълви Робин, напълно объркана. Временно беше забравила, че смъртта идва и по други начини освен от ръцете на маниак с ножове.

– Много лоша работа, да. Имал е три деца и четвърто на път. Току-що говорих с Уордъл. Истинска трагедия.

Умът на Робин започна да включва.

– Значи Уордъл е...?

– В отпуск по домашни причини – довърши Страйк. – Поз­най кой ще го замества.

– Да не би Анстис? – попита Робин, внезапно разтревожена.

– Още по-зле.

– Кажи, че не е Карвър – промълви тя с внезапно предчувствие за обреченост.

От всички полицаи, които Страйк беше успял да обиди и засенчи при двата си най-знаменити успеха, детектив инспектор Рой Карвър беше най-категорично надигран и съответно – най-силно озлобен. Грешките му в разследването по падането на прочут модел от балкона на лъксавата й мансарда бяха надълго и нашироко коментирани в медиите и дори донякъде преувеличени. Беше вечно потен мъж с пърхот и мораво лице на петна и хранеше антипатия към Страйк още преди детективът да докаже публично как е пропуснал да забележи, че е извършено убийство.

– Уцели – отвърна Страйк. – Току-що си отиде, след като вися три часа при мен.

– О, господи, защо?

– Хайде пък ти. Знаеш защо. Това е сбъдната мечта за Карвър, да има оправданието да ме разпитва за серия от убийства. Само дето не ми поиска да му представя алибита и отдели много време на онези фалшиви писма до Келси.

Робин простена.

– Ама защо въобще са допуснали Карвър при неговото служебно досие?

– Колкото и трудно да ни е да го повярваме, не е бил кръгъл тъпак през цялата си кариера. Шефовете му вероятно мислят, че просто не е имал късмет с Ландри. Предполага се, че само временно ще замества Уордъл, докато той се върне от отпуска си, но вече ме предупреди да не припарвам до разследването. Когато го попитах докъде са стигнали с Брокбанк, Лейн и Уитъкър, отвърна ми да се разкарам с моето его и предчувствията ми. Гарантирам ти, че вече няма да получаваме вътрешна информация за напредъка по случая.

– Не е ли длъжен все пак да следва линията на разследване на Уордъл? – попита Робин.