В служба на злото

– Честно казано, открихме го по случайност – призна Уордъл, като седна и прие питието. – Един от нашите следеше майката на местен наркобарон. Не вярвахме мама да е невинна, както тя се представяше, затова човекът ни я последвал до църквата и ей ти го там Брокбанк – стоял на вратата и раздавал книжки с псалми. Заговорил го, без да подозира, че е полицай, а и нашият човек нямал представа, че Брокбанк е издирван по друг случай. Четири седмици по-късно колегата ми чул, че търся Ноъл Брокбанк по повод случая с Келси Плат и ми каза, че срещнал човек с това име преди месец в Брикстън. Ето, виждаш ли? – подхвърли Уордъл с бледо подобие на предишната си самодоволна усмивка. – Обръщам внимание на насоките ти, Страйк. Би било глупаво да не го правя след случая Ландри.

„Обърна внимание чак като удари на камък с Мали Багера и Поклонника“, рече си Страйк, но се показа впечатлен и благодарен, преди да се върне към основния въпрос.

– И казваш, че Брокбанк е спрял да посещава църквата?

– Да – въздъхна Уордъл. – Ходих там вчера да говоря с викария. Млад, ентусиазиран, знаеш я тази порода градски свещеници – добави Уордъл, напълно погрешно впрочем, защото контактът на Страйк с духовенството се ограничаваше до военни свещеници. – Отделил много време на Брокбанк. Твърди, че доста се е напатил в живота си.

– Мозъчно увреждане, уволнен от армията по инвалидност, изгубил семейството си и тем подобни глупости, а?

– Да, в този дух – кимна Уордъл. – Синът му много му липсвал.

– Аха – мрачно подхвърли Страйк. – Знае ли къде живее?

– Не, но очевидно приятелката му...

– Алиса?

Уордъл се намръщи леко, извади от вътрешния си джоб бележник и се консултира с него.

– Да, точно така – отвърна. – Алиса Винсънт. Ти пък откъде знаеш?

– И двамата били уволнени от стриптийзьорски клуб. Ще ти обясня след малко – забързано отвърна Страйк, тъй като Уордъл показваше признаци на отплесване. – Разкажи за Алиса.

– Успяла да уреди да й дадат от общината къща в източен Лондон, близо до дома на майка й. Брокбанк казал на викария, че ще се нанесе при нея и децата.

– Деца? – промълви Страйк и в ума му изникна Робин.

– Две малки момиченца.

– Знаем ли къде е тази къща? – попита Страйк.

– Още не. Викарият съжалявал, че той ги напуска – добави Уордъл, като неспокойно поглеждаше към тротоара, където двама мъже пушеха. – Разбрах от него, че Брокбанк е бил в църквата в неделя, трети април, уикенда на убийството на Келси.

Страйк си спести коментар предвид явното желание на Уордъл да пуши и предложи да излязат на тротоара за по цигара.

Пушиха мълчаливо няколко минути, застанали един до друг. В двете посоки ги отминаваха служители, уморени от дългото работно време. Спускаше се вечер. Точно над тях, помежду индиговия сумрак и неоновата коралова светлина на залязващото слънце, имаше ивица безцветно небе – плоско празно петно въздух.

– Господи, колко ми е липсвало – промърмори Уордъл и засмука дима от цигарата, сякаш беше майчиното му мляко, след което отново подхвана нишката на разговора им. – Та така, Брокбанк бил в църквата през този уикенд и помагал с каквото можел. Много добре се справял с децата.

– Ха, не се и съмнявам – подхвърли Страйк.

– Голямо хладнокръвие би се изисквало, не мислиш ли? – каза Уордъл и издуха дима към улицата, вперил очи в скулптурата „Ден“ на Ъпстайн, която украсяваше старата офис сграда на министерството на транспорта – момче, застанало пред мъж на трон с тяло, извито така, че успяваше едновременно да прегърне краля зад себе си и да излага пениса си на показ. – Да убиеш и да разчлениш момиче, а после да се появиш в църквата, все едно нищо не се е случило.

– Ти католик ли си? – попита го Страйк.

Уордъл изглеждаше изненадан.

– Да, такъв съм. Защо се интересуваш? – изрече с подозрение той.

Страйк поклати глава и леко се усмихна.

– Знам, че на един психопат не би му пукало – почти се заоправдава Уордъл. – Просто казвам... Във всеки случай наши хора издирват къде живее в момента. Щом е общинска къща и ако името й наистина е Алиса Винсънт, не би трябвало да е много трудно.

– Чудесно – каза Страйк. Полицията имаше ресурси, с които той и Робин не можеха да се състезават. Може би сега най-сетне щеше да излезе някаква точна информация. – А нещо за Лейн?

– А, Лейн... – Уордъл загаси цигарата си и веднага запали нова. – За него знаем повече. Живее сам в Уоластън Клоуз от година и половина. Кара на помощи за инвалидност. Страдал от белодробна инфекция през уикенда на втори и трети април и приятелят му Дики го посетил да му помогне. Не можел да излезе да си напазарува.

– Адски удобно – вметна Страйк.

– Или самата истина – посочи Уордъл. – Разпитахме Дики и той потвърди всичко, казано от Лейн.

– Лейн изненада ли се, че полицията се интересува какво е правил?

– Беше доста стъписан отначало.

– Пусна ли ви в апартамента?

– Не стигнахме до там. Срещнахме го да прекосява паркинга с патериците и седнахме на разговор в близко кафе.

– Онова еквадорското в тунела под моста?

Уордъл впери в Страйк изпитателен поглед, на който той отвърна невъзмутимо.