В служба на злото

Уитъкър го наблюдаваше със златистите си очи почти без сянка от емоция. В последната минута, докато даваше показания, погледите им се бяха срещнали през залата. Уитъкър бе извил ъгълчето на устата си в лека презрителна усмивка. Повдигна показалец на сантиметър и направи плавно странично движение с него.

Страйк бе съвършено наясно какво прави той. Едва забележимият жест, предназначен за него, беше умалено копие на друг, типичен за Уитъкър, който Страйк познаваше добре: хоризонтален режещ удар с длан във въздуха, насочен към гърлото на човека, който го беше ядосал.

– Ще си получиш своето – имаше навик да се заканва Уитъкър с налудничаво изцъклени жълти очи. – Ще си го получиш, и още как!

Беше се представил добре в съда. Някой от богатото му семейство се беше бръкнал за приличен адвокат. Грижливо изкъпан, с любезен тон и в костюм, той отричаше всичко с тих и почтителен глас. Беше отработил версията си преди явяването в залата. Всички опити на обвинението да обрисува действителния му портрет – Charles Manson на грамофона, Сатанинската библия на леглото, дрогираните тиради за убиването като удоволствие – бяха парирани от леко озадачения Уитъкър.

– Какво мога да ви кажа, ваша светлост... Аз съм музикант – заяви той в един момент. – В мрачното има поезия. Тя го разбираше по-добре от всеки друг.

Гласът му пресекна мелодраматично и той се разхлипа без сълзи. Адвокатът му побърза да го попита дали не му е нужно малко време да се съвземе.

И тъкмо тогава Уитъкър бе тръснал смело глава и бе изрекъл гномския си епитаф за смъртта на Леда:

– Тя искаше да умре. Беше ‘quicklime girl’.

В онзи момент едва ли някой друг бе схванал връзката освен Страйк, слушал песента безброй пъти през детството и юношеството си. Уитъкър цитираше ‘Mistress of The Salmon Salt’.

Тръгнал си бе от съда като свободен човек. Свидетелствата на медицинските експерти подкрепиха тезата, че Леда не е упот­ребявала редовно хероин, ала репутацията й говореше в нейна вреда. Беше вземала много други видове дрога. Беше прословута купонджийка. За мъжете с накъдрени перуки, чиято работа бе да класифицират насилствената смърт, бе напълно логично такава като нея да умре на мръсен дюшек в преследване на нас­лада, непостижима в реалния й живот.

На стълбите пред съда Уитъкър оповести, че възнамерява да напише биография на покойната си съпруга и после изчезна от поглед. Обещаната книга никога не се появи. Синът на двойката бе осиновен от многострадалните баба и дядо на Уитъкър и Страйк не го видя никога повече. Без много шум Корморан напусна Оксфорд и постъпи в армията; Луси отиде в колеж; животът си продължи.

Периодичната поява на Уитъкър във вестниците, винаги свързана с някакво престъпно деяние, нямаше как да бъде пос­рещана с безразличие от децата на Леда. Естествено, името му никога не се споменаваше на първите страници: той беше съпругът на жена, известна с това, че беше спала с известни личности. Повторно отразената светлина, в която се къпеше, бе твърде мъждива.

– Той е като лайно, което не се отмива – определил го бе Страйк пред Луси, която не се засмя на това сравнение. Бе по-малко склонна дори от Робин да приема грубоватия хумор като средство за справяне с нелицеприятните житейски факти.

Уморен и все по-гладен, полюшващ се с ритъма на влака, с болящо коляно, Страйк се чувстваше потиснат и изнервен, главно от себе си. Години наред решително бе обръщал лице към бъдещето. Миналото не подлежеше на промяна: той не отричаше случилото се, но нямаше защо да се потапя в него, излишно бе да издирва сградата, където се бяха настанили своеволно преди две десетилетия, да си припомня тракането на онази пощенска кутия, да преживява наново писъците на ужасената котка, да извиква образа на майка си в погребалното бюро – восъчно бледа в роклята си с буфан ръкави...

„Идиот нещастен – наруга се гневно Страйк, докато оглеждаше картата на метрото и се опитваше да пресметне колко смени трябва да направи, за да стигне до дома на Ник и Илза. – Уитъкър не беше изпратил крака. Просто си търсиш оправдание да му отмъстиш.“

Изпращачът на крака беше организиран, предвидлив и прецизен; онзи Уитъкър, когото беше познавал преди близо двайсет години, бе хаотичен, импулсивен и непостоянен.

И все пак...

Ще си получиш своето...

Тя беше ‘quicklime girl....’

– Мамка му! – изрече Страйк гласно и предизвика смут наоколо.

Осъзнал беше, че е изпуснал станцията за прекачването си.

11

Feeling easy on the outside,

But not so funny on the inside.

Blue Öyster Cult, ‘This Ain’t the Summer of Love’21

21 Отстрани невъзмутим изглеждам, / но вътрешно не ми е никак леко. Блу Ойстър Кълт, „Не е това лятото на любовта“ – Б. пр.