В служба на злото

Изяде един сандвич в закусвалня близо до пъба, където щяха да се видят. Мобилният му телефон иззвъня веднъж, но като видя, че е сестра му, той остави гласовата поща да се включи. Имаше смътна представа, че наближава рожденият ден на племенника му Джак, на който нямаше никакво намерение да ходи след последния път, запомнен главно с любопитството, проявено от другите майки, приятелки на Луси, и оглушителните крясъци на превъзбудени и изнервени деца.

„Олд Блу Ласт“ се намираше в горния край на Грейт Истърн Стрийт в Шордич – внушителна триетажна тухлена сграда, извита като носа на кораб. Доколкото Страйк си спомняше, преди тук се помещаваше стриптийз клуб и бардак: негов и на Ник съученик беше изгубил там девствеността си с жена на годините на майка си.

Табела зад самата входна врата оповестяваше прераждането на „Олд Блу Ласт“ като музикално средище. Страйк видя, че от осем същата вечер ще има удоволствието да се наслади на изпълнение на живо на Излингтън Бойс Клъб, Ред Дрейпс, Ин Голдън Тиърс и Неон Индекс. Стисна скептично устни, когато влезе в тъмна зала с дъсчен под, където на огромното антично огледало зад бара с позлатени букви се рекламираха марки светъл ейл от отминала епоха. От високия таван висяха сферични стъклени лампи, осветяващи множество от млади мъже и жени, повечето с вид на студенти и облечени по мода, която на Страйк му бе трудно да възприеме.

Макар в душата си да беше любителка на групи, свирещи по стадиони, майка му го беше водила по такива места, където нейни приятели се събираха за някоя и друга изява, преди да разтурят групата скарани, да се преобразуват и да се появят в друг клуб и под друго име три месеца по-късно. Страйк се изненадваше, че Уордъл е избрал „Олд Блу Ласт“ за срещата им, тъй като преди това двамата бяха сядали на по питие само в пъб „Федърс“, който беше близо до Скотланд Ярд. Причината се изясни, щом Страйк застана до полицая, който стърчеше сам пред бара с халба в ръка.

– Жена ми много харесва Излингтън Бойс Клъб. След работа ще дойде да се видим тук.

Страйк никога не се беше срещал със съпругата на Уордъл и без да го беше мислил кой знае колко, си я беше представял като хибрид между Платиненорусата (защото погледът на Уордъл неизменно се спираше на момичета с фалшив тен и оскъдно облекло) и единствената полицейска съпруга, която познаваше – Хели, отдадена на децата, дома си и пикантните клюки. Фактът, че жената на Уордъл харесваше инди група, непозната на Страйк, въпреки факта, че вече беше предубеден срещу тях, го накара да си помисли, че тя можеше да се окаже по-интересна личност, отколкото би могло да се предполага първоначално.

– Какво имаш за мен? – обърна се Страйк към Уордъл, след като си осигури халба бира от все по-ангажирания барман. По негласно споразумение се бяха отдалечили от бара и се настаниха на последната свободна маса за двама в салона.

– Криминолозите работят по крака – каза Уордъл, когато седнаха. – На мнение са, че е на жена приблизително между петнайсет и двайсет и пет годишна, че е била мъртва при отрязването му, но не от много време с оглед на съсирването, и че кракът е държан във фризер между отрязването и предаването му на приятелката ти Робин.

Между петнайсет и двайсет и пет годишна: по изчисления на Страйк Британи Брокбанк би трябвало да е на двайсет и една.

– Не могат ли да бъдат по-точни по отношение на възрастта?

Уордъл поклати глава.

– Засега са в състояние да я определят само в тези граници. Защо?

– Казах ти защо. Брокбанк имаше доведена дъщеря.

– Брокбанк – повтори Уордъл с тон, подсказващ, че няма спомен за такъв.

– Един от мъжете, които подозирам в изпращането на крака – поясни Страйк, като не успя да прикрие раздразнението си. – Бивш Пустинен плъх. Едър мургав мъж с деформирано ухо...

– Да, сетих се – мигом задейства паметта си Уордъл. – По цял ден ми се подхвърлят имена, приятелю. Брокбанк... Имаше татуировка на ръката над лакътя...

– Този е Лейн – поправи го Страйк. – Той е шотландецът, когото пратих в затвора за десет години. Брокбанк е онзи, дето си втълпи, че съм му причинил мозъчно увреждане.

– А, да.

– Доведената му дъщеря Британи имаше стар белег на крака. Казах ти го.

– Да, да, спомних си.

Страйк отпи от бирата си, за да потисне напиращия язвителен отговор. Щеше да се чувства далеч по-уверен, че на съмненията му се гледа сериозно, ако насреща му вместо Уордъл седеше бившият му колега от Отдела за специални разследвания Греъм Хардейкър. Отношенията им с Уордъл от самото начало бяха белязани с предпазливост, а напоследък и с известна конкуренция. Страйк оценяваше детективските способности на Уордъл като по-високи от тези на няколкото други служители от централното управление на полицията, от които имаше впечатление. Все пак Уордъл подчертано държеше повече на своите теории, отколкото на тези на Страйк, и ги обгрижваше с бащинска нежност.

– И тъй, казаха ли нещо за белега на прасеца?

– Стар. Дълго време преди настъпването на смъртта й.

– Мамицата му – пророни Страйк.