В служба на злото

Робин беше избрала материята и кройката преди повече от година по идея от модел на Ели Сааб, какъвто родителите й, подготвящи също и сватбата на по-големия й брат Стивън след шест месеца, никога не биха могли да си позволят. Дори и този по-евтин вариант би бил невъзможен при заплатата, която Робин получаваше от Страйк.

Светлината в пробната беше подходяща и все пак отражението на момичето в огледалото с позлатена рамка изглеждаше твърде бледо, а очите му – натежали и уморени. Съмняваше се дали беше сполучливо хрумване роклята да бъде без презрамки. Поначало моделът й беше харесал заради дългите ръкави. А нищо чудно просто вече да не я вълнуваше толкова, защото твърде дълго беше живяла с представата за роклята.

В пробната миришеше на нов мокет и препарат за полиране. Докато майка й, Линда, наблюдаваше как шивачката забож­да карфиците и премята метрите шифон, Робин, потисната от собствения си образ, насочи вниманието си към малка ъглова етажерка с кристални диадеми и изкуствени цветя.

– Припомни ми, спряхме ли се на украсата за главата? – попита шивачката, която по маниер на болничния персонал имаше навика да използва първо лице множествено число. – За зимната сватба клоняхме към диадема, нали така? Мисля, че си струва да опитаме с цветя за модела без презрамки.

– Цветя ще изглеждат добре – съгласи се Линда от ъгъла на пробната.

Между майка и дъщеря имаше силна прилика. Макар че стройната й някога фигура бе понаедряла, а в изгубилата блясък червеникавозлатиста коса, небрежно вдигната на кок, да белееха немалко сребристи нишки, синьо-сивите очи на Линда бяха същите като на дъщеря й и сега бяха насочени към второто й дете с изражение на загриженост и проницателност, което Страйк мигом би разпознал.

Робин пробва няколко венчета с изкуствени цветя, без да ха­реса нито едно.

– Може би ще си остана на диадемата – каза тя.

– Или пък пробвай със свежи цветя – предложи Линда.

– Да – каза Робин, внезапно нетърпелива да се махне от миризмата на мокет и от бледото си отражение в огледалото. – Да идем в цветарския магазин да проверим ще могат ли да ми изработят нещо.

Почувства облекчение да остане сама в тясното помещение за няколко минути. Докато сваляше роклята и нахлузваше отново дънките и пуловера си, опита се да анализира угнетеното си настроение. Вярно, разочарована беше, че пропуска срещата на Страйк с Уордъл, но пък бе изпитала облекчение, че ще се отдалечи на стотици километри от безликия мъж в черно, който й беше връчил отрязан крак.

Само дето нямаше чувството, че е избягала. С Матю отново се бяха карали във влака, пътуващ на север. Дори тук, в пробната на Джеймс Стрийт, нарастващите й тревоги продължаваха да я преследват: намалелите клиенти на агенцията, страхът какво щеше да стане, ако Страйк вече нямаше възможност да я задържи на работа. След като се облече, провери мобилния си телефон. Никакви съобщения от шефа й.

Четвърт час по-късно отговаряше едва ли не само едносрично сред кофите с мимози и лилии. Продавачката се суетеше, поставяше цветя до косата на Робин и без да иска измокри кремавия й пуловер със зеленикави студени капки, стекли се от дългото стъбло на роза.

– Хайде да идем в „Бетис“ – предложи Линда, когато най-нак­рая избраха комбинацията от цветя.

„Бетис“ в Хароугейт беше един вид местна институция – най-популярната чайна в курортния град. Пред фасадата й висяха кошници с цветя, а под тавана в черно, златисто и стъкло седяха многобройни посетители сред изящни лампи, чайници с орнаменти, тапицирани кресла и сервитьорки с бродирани униформи. За Робин беше голямо вълнение в детските й години да разглежда редиците от дебели марципанови прасета зад стъкления щанд, да наблюдава как майка й купува някоя от луксозните плодови торти с алкохол, които вървяха всяка със своята индивидуална метална кутия.

Днес, седнала край витрината и втренчена навън в цветните лехи, наподобяващи геометрични фигури от пластилин, изработени от малки деца, Робин не пожела да яде нещо, поръча чай и отново извади мобилния си телефон. Нищо.

– Добре ли си? – попита я Линда.

– Напълно – отвърна Робин. – Просто се чудех дали няма новини.

– Що за новини?

– За отрязания крак – обясни Робин. – Снощи Страйк се е срещал с Уордъл, човек от централното управление на полицията.

– О – промълви Линда и помежду им надвисна мълчание чак до донасянето на чая им.

Линда беше поръчала „Дебел разбойник“, една от големите кифлички на „Бетис“. Грижливо я намаза с масло, преди да попита:

– Двамата с Корморан ще се опитате сами да откриете кой е пратил крака, нали?

Нещо в тона на майка й накара Робин да бъде предпазлива.

– Просто се интересуваме докъде са стигнали от полицията, нищо повече.

– Аха – рече Линда дъвчейки, без да сваля очи от дъщеря си.

Робин се почувства виновна, задето прояви раздразнителност. Сватбената рокля беше скъпа, а тя не беше показала нужното възхищение.

– Прощавай, че бях рязка.

– Няма нищо.

– Просто Матю постоянно ми натяква, задето работя при Корморан.

– Да, дочухме нещо по въпроса снощи.

– О, господи, мамо, страшно съжалявам!