В служба на злото

Робин смяташе, че достатъчно са снишили тона по време на караницата си, та да не събудят родителите й. Разправяли се бяха по целия път до Машам, бяха прекъснали враждебните действия по време на вечерята с техните, а после ги бяха възобновили в дневната, след като Линда и Майкъл си легнаха.

– Името на Корморан се споменаваше често. Предполагам, че Матю е...?

– Не е разтревожен – натъртено произнесе Робин.

Матю нарочно говореше за работата й като за някаква смешка, но когато беше принуден да я приеме на сериозно – като например в случая с изпратения отрязан крак, – проявяваше не загриженост, а гняв.

– Ами ако не е разтревожен, то е редно да бъде – заяви Линда. – Някой ти е пратил част от мъртва жена, Робин. Не чак толкова отдавна Мат се обади да ни съобщи, че си в болница със сътресение. Не ти казвам да напуснеш! – добави тя, като не позволи укорителното изражение на дъщеря й да й запуши устата. – Знам, че това искаш да работиш! Така или иначе – продължи тя, след като натика по-голямата половина от кифличката в ръката на Робин, – не се канех да питам дали Мат е разтревожен. Интересуваше ме дали не ревнува.

Робин отпи от силния си чай, специална бленда на „Бетис“. С част от ума си отбеляза, че трябва да занесе от тези пакетчета в офиса. Супермаркетът „Уейтроуз“ в Ийлинг не предлагаше нищо толкова добро. Страйк харесваше силен чай.

– Да, Мат ревнува – каза тя накрая.

– Предполагам, че няма основания?

– Разбира се, че няма! – разгорещено възкликна Робин. Почувства се предадена. Майка й винаги досега беше на нейна страна, винаги...

– Няма нужда да се палиш – спокойно реагира Линда. – Не съм намекнала, че си извършила нещо нередно.

– Е, това е добре – промърмори дъщеря й, като загриза киф­личката, без да забелязва. – Защото не съм и извършила. Той е мой шеф и дотам.

– И твой приятел – допълни Линда, – ако се съди по това как говориш за него.

– Да – отвърна Робин, но честността я подтикна да добави: – Не е обичайното приятелство обаче.

– И защо?

– Той не обича да коментира лични неща. Все едно да изстискаш кръв от камък.

На практика той не беше споделял с нея никаква интимна информация с изключение на една паметна вечер – която почти не споменаваха помежду си оттогава, – когато Страйк беше толкова пиян, че едва се крепеше на краката си.

– Но се разбирате добре, нали?

– Да, много добре.

– Повечето мъже трудно понасят половинките им да се разбират добре с други мъже.

– Е, и какво да направя? Вечно да работя само с жени?

– Не – отвърна Линда. – Просто казвам, че Матю очевидно се чувства застрашен.

Понякога Робин имаше подозрението, че майка й съжалява, задето дъщеря й не беше имала повече гаджета, преди да се обвърже със сегашния си приятел. Двете с Линда бяха близки; тя беше единствената й дъщеря. Сега, сред шума и потракването на прибори и порцелан наоколо им, Робин осъзна от какво се страхува – да не би Линда да й каже, че е твърде късно да се откаже от сватбата, ако й минават такива мисли. Колкото и угнетена и уморена да беше, въпреки че зад гърба си имаха няколко трудни месеца, тя знаеше, че обича Матю. Роклята беше ушита, църквата – запазена, празненството беше почти изцяло платено. Трябваше да събере сили и да прекоси линия­та на финиша.

– Не съм увлечена по Страйк. А пък и той има връзка, среща се с Елин Тофт. Тя е водеща в Радио три.

Надяваше се тази информация да отклони мислите на майка й, която обичаше да слуша радио, докато готви или се занимава с градината.

– Елин Тофт? Това не е ли хубавото русо момиче, което говореше вчера по телевизията за композиторите романтици? – попита Линда.

– Вероятно – отвърна Робин с подчертана липса на ентусиазъм и въпреки че отклоняващата й маневра имаше успех, промени темата. – Значи, се каниш да се отървеш от ландроувъра, така ли?

– Да. Естествено, няма да вземем нищо за него. Може да го дадем за скрап... освен ако – добави Линда, осенена от неочаквана мисъл – ти и Матю не го искате. Има платен данък за една година напред и някак си все успява да се движи.

Робин задъвка кифличката си замислено. Матю постоянно мрънкаше, задето нямаха кола – липса, която отдаваше на ниската й заплата. Кабриолетът А3 на съпруга на сестра му предизвикваше у него почти физическо страдание от завист. Робин знаеше, че не би се гордял особено да притежава очукан ландроувър, вонящ на мокро куче и гумени ботуши, но в един часа предишната нощ в дневната Матю бе изредил заплатите на всичките им познати и в заключение бе обявил тържествено, че тази на Робин няма никаква конкуренция за последното място. С внезапен изблик на злорадство си представи как казва на годеника си: „Но вече имаме ландроувъра, Мат, няма нужда да се мъчим да пестим за ауди!“.

– Може да ми е много полезен за работата – коментира на глас. – Ако се наложи да идем извън Лондон, няма да се налага Страйк да наема кола.

– Мхм – избъбри Линда уж разсеяно, но очите й бяха приковани към лицето на Робин.

Потеглиха към дома и там завариха приятелят й да слага масата заедно с бъдещия си тъст. Обикновено помагаше повече в къщата на родителите й, отколкото в общия им дом.