В служба на злото

– Как изглежда роклята? – попита той и Робин го прие като опит за помирение.

– Добре – отговори тя.

– Дали не е на лош късмет да ми я опишеш? – подхвърли Матю и когато тя не се усмихна, заключи: – Бас държа, че изглеждаш много красива в нея.

Размекната, тя протегна ръка към него, а той й намигна и стисна пръстите й. В този момент Линда тръсна купа с картофено пюре на масата помежду им и обяви, че им е дала стария ландроувър.

– Какво? – избъбри Матю, поразен донемайкъде.

– Винаги си казвал, че искаш кола – обади се Робин, за да се оправдае вместо майка си.

– Да, но... ландроувърът в Лондон?

– И защо не?

– Ще му съсипе имиджа – поясни брат й Мартин, който току-що беше влязъл в стаята с вестник в ръка, отворен на страницата с конните състезания за следобеда. – На теб обаче страшно ще ти приляга, Робин. Направо те виждам как с Куцукащия препускате към поредното местопрестъпление с убийство.

Квадратната челюст на Матю се стегна.

– Млъкни, Мартин – тросна се Робин на по-малкия си брат и го стрелна с гневен поглед, докато сядаше на масата. – А и много бих искала да видя как ще наречеш Страйк Куцукащия в лицето му.

– Той вероятно би се засмял – рече безгрижно Мартин.

– Защото сте равни, а? – подхвърли с леден тон Робин. – И двамата имате смайващо военно минало, рискували сте живота си и сте изгубили крайник?

Мартин беше единственият от четирите деца на семейство Елакот, който не беше учил в университет и който още живееше при родителите си. Неизбежно се засягаше и при най-беглия намек, че не е постигнал достатъчно в живота.

– Това пък какво ще рече, по дяволите? Че трябва да постъпя в армията ли? – попита той с повишен тон.

– Мартин! – смъмри го остро Линда. – Внимавай с приказките!

– И с теб ли се заяжда, че още имаш два крака, Мат? – попита Мартин.

Робин пусна ножа и вилицата си и излезе от кухнята.

Образът на отрязания крак отново изникна пред нея с лъскавата бяла тибия, стърчаща от мъртвата плът, онези възмръсни нокти, чиято притежателка вероятно бе възнамерявала да почисти и лакира, преди някой да ги е видял...

И ето че сега плачеше, плачеше за пръв път, откакто й бе връчена пратката. Десенът на овехтелия мокет върху стълбището се замъгли пред очите й и тя стисна топката на вратата към стаята си, за да запази равновесие. Отиде до леглото и се тръшна по очи върху чистата завивка, раменете й се тресяха, гръдният й кош се издигаше и спускаше и тя притисна длани към мокрото си лице в опит да заглуши риданията си. Не искаше никой от тях да идва, не искаше да говори и да се обяснява; единственото й желание беше да е сама и да отприщи чувствата, които беше потиснала у себе си по време на работната седмица.

Това, че брат й развърза език за ампутацията на Страйк, й прозвуча като ехо на шегите, подхвърляни от самия детектив по повод отрязания крак. Жена бе умряла най-вероятно при жестоки обстоятелства, а изглежда никой не се вълнуваше от това колкото Робин. Смъртта и сатърът бяха свели неизвестното момиче до парче месо, до проблем, който трябваше да бъде решен, и тя, Робин, имаше чувството, че единствена си припомня как живо и дишащо човешко същество е ходило на този крак може би само допреди седмица...

След като се наплака хубавичко в продължение на десет минути, превъртя се по гръб, отвори още пълните си със сълзи очи и огледа някогашната си спалня, сякаш би могла да намери опора в нея.

Тази стая преди й се струваше единственото безопасно убежище на земята. През трите месеца след напускането на университета почти не беше излизала от нея дори за да се храни. Стените й тогава бяха яркорозови вследствие на собствения й погрешен избор на шестнайсетгодишна възраст. Още по онова време смътно осъзнаваше, че цветът е неподходящ, но не й се щеше да кара баща си да пребоядисва, затова беше покрила крещящите багри с възможно най-много плакати. Имаше голяма снимка на Дестинис Чайлд срещу леглото й. Макар че сега там нямаше нищо освен бледорезедавите тапети, поставени от Линда, след като Робин бе заминала при Матю в Лондон, тя още си спомняше как Бионсе, Кели Роуланд и Мишел Уилямс се взират в нея от обложката на албума си „Сървайвър“. Образът бе неразривно свързан с най-лошия период в живота й.

Сега на стените имаше само две снимки в рамки: една на Робин в униформата й от шести клас в последния учебен ден (Матю беше на заден план – най-красивото момче във випуска, отказващо да направи гримаса или да сложи смешна шапка) и другата, пак на Робин, яхнала понито Ангъс – космато, яко и упорито създание, което бе живяло във фермата на чичо й и за което Робин душа даваше при все големия му инат.

Емоционално изчерпана и изтощена, тя примигна, за да отпъди все още напиращите сълзи, и избърса мокрото си лице с длани. От кухнята под стаята й долитаха приглушени гласове. Беше сигурна, че майка й бе посъветвала Матю да я остави сама за известно време. Робин се надяваше той да я послуша. Имаше чувството, че може да спи непробудно през целия остатък от уикенда.