В служба на злото

Едва когато видя как приятелят му се сгъва с мъка в мини купъра, на Хардейкър явно му хрумна, че е трябвало да спомене марката на колата си.

– Забравил бях каква грамада си – коментира той. – Ще ти бъде ли удобно да я караш?

– О, да – отвърна Страйк и отпусна докрай пътническата седалка. – Благодаря ти, че ми услужваш с нея, Харди.

Поне беше автоматик.

Малкият автомобил се провря извън гарата и се понесе нагоре по хълма към черните като сажди сгради, които бяха надничали към Страйк през стъкления покрив. Ранната утрин бе стоманеносива.

– Прогнозата е за хубаво време по-късно – промърмори Хардейкър, докато шофираше по стръмната павирана Ройъл Майл покрай магазини, където се продаваха карирани тъкани и шотландския флаг с лъва, покрай ресторанти и кафета, покрай билбордове, рекламиращи обиколки из обитавани от духове замъци, покрай тесни пресечки, показващи мимолетен поглед към града, простиращ се вдясно под тях.

На върха на хълма се видя и замъкът – тъмен и строг, издигащ се към небето, заобиколен от високи извити каменни стени. Хардейкър зави вдясно и се отдалечи от портите с герб, пред които вече се мотаеха туристи, решени да изпреварят струпването и опашките. При една дървена будка той съобщи името си, показа пропуска си и продължи напред към входа, прорязан във вулканичната скала, който водеше към осветен тунел, опасан с дебели кабели. Щом излязоха от тунела, се озоваха високо над града и зад подредените край парапета оръдия се разкри обвитата в мъгла гледка към островърхи кули и покриви на града в черно и златно чак до реката Фърт ъв Форт в далечината.

– Красиво – каза Страйк, като се приближи към оръдията, за да разгледа по-добре.

– Не е лошо – кимна Хардейкър и хвърли равнодушен пог­лед надолу към столицата на Шотландия. – Насам, Оги.

Влязоха в замъка през дървена странична врата. Страйк последва бившия си колега по студен и тесен коридор, облицован с каменни плочи, а после по няколко стълбищни рамена, които доста затрудниха дясната му коленна става. Тук-там по стените висяха гравюри на военни в парадни униформи от викторианската епоха.

Една врата на площадката ги отведе в коридор с офиси от двете страни; беше застлан с овехтял тъмнорозов мокет, а стените имаха болничнозелен цвят. Въпреки че Страйк никога не беше идвал тук преди, обстановката му се видя позната. Сред такава бе прекарал живота си – можеше да седне на някое от свободните бюра и до десет минути да потъне в работа.

По стените висяха плакати; един припомняше на следователите важността и процедурите, свързани със Златния час – онзи кратък отрязък от време след извършване на престъпление, когато уликите и информацията бяха най-изобилни и лесни за откриване, – на друг имаше снимки на различни наркотични вещества. Имаше табла, покрити с актуална информация и крайни срокове за различни дела – от рода „очаквана проверка на телефона и ДНК анализ“, „изисква се формуляр Образец 3“ – и метални кантонерки с мобилни комплекти за сваляне на пръстови отпечатъци. Вратата към лабораторията беше отворена. Върху висока метална маса беше поставена възглавница в пластмасов калъф за улики; цялата беше в кафеникави кървави петна. В кашон до нея се мъдреха бутилки с алкохол. Където имаше кръвопролитие, винаги присъстваше алкохол. В ъгъла празно шише от уиски „Белс“ бе похлупено с червена военна барета, тъкмо онзи елемент от униформата, който бе дал прякора на отдела.

Насреща се появи жена с къса руса коса и тъмен костюм на тънко райе.

– Страйк.

Той не я позна веднага.

– Ема Даниълс. Катърик, 2002 година – поясни тя с усмивка. – Ти нарече сержанта ни немарлив мухльо.

– О, да – каза Страйк, а Хардейкър се изхили. – Такъв беше. Подстригала си се.

– А ти се прочу.

– Силно казано – промърмори детективът.

Блед млад мъж по риза надникна от един офис по-надолу по коридора, заинтригуван от разговора.

– Бързаме, Ема – намеси се енергично Хардейкър. – Знаех си, че ще проявят интерес, като те видят – каза той на Страйк, след като го въведе в канцеларията си и затвори вратата.

Стаята беше доста тъмна, което се дължеше основно на факта, че прозорецът гледаше към назъбена скала. Снимки на децата на Хардейкър и впечатляваща колекция от бирени халби раздвижваха интериора, представен от същия протрит розов мокет и зелени стени като в коридора отвън.

– И така, Оги – рече Хардейкър, като натисна няколко клавиша на клавиатурата, а после отстъпи мястото си пред бюрото на Страйк. – Ето го.

Отделът за специални разследвания имаше достъп до документи от трите армейски служби. На монитора беше снимката на Ноъл Брокбанк. Правена беше, преди Страйк да го срещне, преди Брокбанк да понесе удари по лицето, от които едното му око бе трайно потънало в орбитата, а ухото му бе останало завинаги деформирано. Тъмна, късо подстригана коса, издължено и тясно лице, синкаво около брадичката, и с необичайно високо чело. Страйк си бе казал при първата им среща с Брокбанк, че с тая издължена глава и несиметрични черти има вид, сякаш черепът му е бил притискан в менгеме.