В служба на злото

– Не мога да ти позволя да принтираш нищо, Оги – предуп­реди Хардейкър, когато Страйк седна на стола с колелца пред компютъра. – Но пък можеш да снимаш от екрана. Кафе?

– Чай, ако ти се намира. Благодаря.

Хардейкър излезе от стаята и внимателно затвори вратата зад себе си, а Страйк извади мобилния си телефон и започна да снима. Когато се увери, че е постигнал прилична достоверност, придвижи курсора надолу да разгледа пълното досие на Брокбанк, като си отбеляза датата му на раждане и други лични данни.

Брокбанк беше роден на Коледа в същата година като Страйк. Като домашен адрес при постъпването си в армията бе посочил Бароу ин Фърнес. Малко преди участието си в Операция Гранби – по-известна на широката общественост като Първата война в Залива – се беше оженил за вдовица от войната с две дъщери, едната от тях Британи. Синът му се беше родил, докато служил в Босна.

Страйк изчете досието, като си водеше бележки чак до момента на повратните поражения, сложили край на военната кариера на Брокбанк. Хардейкър се върна в стаята с две керамични чаши, а Страйк измърмори благодарност и продължи да проучва дигиталния файл. Тук не се споменаваше за престъп­лението, в което Брокбанк беше обвинен – онова, разследвано от Страйк и Хардейкър, останали убедени във вината на Брок­банк. Фактът, че се бе изплъзнал на правосъдието, беше сред най-големите огорчения в цялата военна служба на Корморан. Най-яркият му спомен за Брокбанк бе изражението му, животински диво, когато се бе нахвърлил насреща му със счупена бирена бутилка. Ръстът му бе приблизително като на Страйк, може би беше дори по-висок. По-късно Хардейкър отбеляза, че звукът от сблъсъка на Брокбанк със стената след удара на Страйк му прозвучал, сякаш кола се е блъснала в паянтовата армейска сграда.

– Както виждам, получава тлъстичка военна пенсия – промърмори детективът, докато записваше различните места, до които тя бе изпращана след уволняването на Брокбанк от армията. Първо си бе отишъл у дома, в Бароу ин Фърнес. После – в Манчестър за близо година.

– Ха – тихичко продума Страйк. – Значи си бил ти, гадино.

Брокбанк бе отишъл от Манчестър в Маркет Харбъро, а пос­ле – отново в Бароу ин Фърнес.

– Какво е това тук, Харди?

– Психологически доклад – отговори Хардейкър, който беше седнал на нисък стол до стената и преглеждаше някакво друго досие. – Това изобщо не биваше да го виждаш. Извънредно небрежно от моя страна да го оставя там.

– Да, извънредно – съгласи се Страйк и го отвори.

Само че в психологическия доклад нямаше много, което Страйк вече да не знаеше. Едва след влизането на Брокбанк в болница беше станало ясно, че той е алкохолик. Съществуваше голям дебат между лекарите кои от симптомите му могат да бъдат отдадени на алкохола, кои на посттравматичния синдром и кои на мозъчните му увреждания. На Страйк му се наложи да потърси в Гугъл някои от термините: афазия – трудност за намиране на точната дума; дизартрия – разстройство на говора; алекситимия – трудност за разбиране и идентифициране на собствените чувства.

По онова време слабата памет се беше оказала много удобна за Брокбанк. Доколко трудно би било за него да симулира някои от тези класически симптоми?

– Не са взели предвид едно – каза Страйк, който познаваше и харесваше неколцина други мъже с травматични мозъчни увреждания. – Че той поначало си е бил мръсник.

– Самата истина – потвърди Хардейкър, като отпи от кафето си и продължи да работи.

Страйк затвори файловете за Брокбанк и отвори тези за Лейн. Снимката му напълно се покриваше със собствените му спомени за шотландеца. Беше едва двайсетгодишен, когато се видяха за пръв път: широкоплещест и блед, с ниско и обрасло с коса чело, имаше малки и тъмни очички като на пор.

Страйк беше успял да си възстанови повечето подробности от кратката военна кариера на Лейн, която самият той бе прекратил. След като си записа адреса на майка му в Мелроуз, прегледа по диагонал останалото от документа и после отвори прикрепения психологически доклад.

Силни индикации за антисоциално поведение и гранични личностни разстройства... Има вероятност да представлява риск за околните...

Шумно почукване на вратата накара Страйк да затвори документите на екрана и да се изправи. Хардейкър едва беше успял да стигне до вратата, когато тя се отвори и на прага се появи строга на вид жена в костюм с пола.

– Имаш ли да ми представиш нещо за Тимпсън? – излая тя на Хардейкър, като в същото време отправи изпълнен с подоз­рение поглед към Страйк. Той се досети, че е знаела предварително за присъствието му.

– Аз ще тръгвам, Харди – побърза да каже Корморан. – Чудесно беше да си побъбрим.

Хардейкър го запозна с административния офицер, лаконично описа предишните си отношения със Страйк и тръгна да го изпрати.

– Ще остана тук до късно – каза му, когато си стиснаха ръцете при входа. – Позвъни ми, когато знаеш в колко часа ще върнеш колата. Лек път.