В служба на злото

Тя изпълни машинално обичайните задачи в началото на работния ден: свали палтото си, окачи го с чантата си на закачалката до вратата, напълни и включи чайника, а сака си тикна под бюрото, за да не го види Страйк. Постоянно й се налагаше да се обръща назад, за да провери дали е свършила каквото е имала наум, чувстваше се като отделена от тялото си, като призрак, чиито студени пръсти можеха да се промушват през дръжките на чанти и чайници.

Четири дни бяха достатъчни да се прекрати връзка, продължила девет години. Четири дни на растяща враждебност, на излезли наяве огорчения, на разменени обвинения. Някои от тях изглеждаха толкова тривиални, като си помисли човек. Ландроувърът, конните състезания, решението й да вземе лаптопа си при пътуването до дома. В неделя настана дребнава разправия по въпроса чии родители плащат за сватбените коли, която пък доведе до спор за жалката й заплата. Когато в понеделник сут­ринта се качиха в ландроувъра, за да се върнат в Лондон, вече почти не си говореха.

А снощи, у дома в Уест Ийлинг, се бе разразил бурният скандал, пред който всички предишни караници бледнееха и изглеждаха като слаби потрепервания, предвещаващи сеизмичната катастрофа, която щеше да докара пълно опустошение.

Страйк скоро щеше да слезе. Тя го чуваше как се движи в апартамента на горния етаж. Робин знаеше, че не бива да изглежда разтреперана и неспособна да се справи със задълженията си. Работата бе единственото, което имаше сега. Трябваше да си намери стая в нечий апартамент, нищо повече не можеше да си позволи с мизерното заплащане от кантората. Опита се да си представи бъдещите си съквартирантки. Щеше да е като завръщане към студентското общежитие.

Не мисли за това сега.

Докато правеше чая, осъзна, че е забравила да донесе кутийката с пакетчета чай от „Бетис“, която беше купила малко след като пробва сватбената си рокля за последен път. Мисълта едва не я срина, но тя събра цялата си воля, за да устои на напиращия плач, отнесе чашата си с чай при компютъра, готова да се заеме с имейлите, на които не бе успяла да отговори през седмицата им на изгнание извън офиса.

Знаеше, че Страйк току-що се е върнал от Шотландия: пътувал беше с нощния влак. Щеше да го заприказва за това при появата му, за да отклони вниманието му от зачервените й подпухнали очи. Преди да излезе от апартамента сутринта, се беше постарала да подобри вида им със студена вода и лед, но с ограничен успех.

Матю се беше опитал да прегради пътя й, когато излизаше от жилището им. Той също изглеждаше ужасно.

– Слушай, трябва да поговорим. Трябва.

„Вече не – помисли си Робин и поднесе чашата с горещ чай към устните си с треперещи ръце. – Вече не трябва да правя нищо, което не искам.“

Храбрата мисъл бе подкопана от едничка гореща сълза, която потече без предупреждение по бузата й. Ужасена, тя я изтри припряно; не вярваше, че са й останали още сълзи за проливане. Обърна се към монитора и почти без да съзнава какво пише, натрака на клавиатурата отговор към клиент, оспорващ фактурата си.

Стъпки по раздрънканото стълбище отвън я накараха да се стегне. Вратата се отвори. Робин вдигна очи. Мъжът, застанал там, не беше Страйк.

Прониза я първичен, инстинктивен страх. Нямаше време да анализира защо непознатият бе упражнил такъв ефект върху нея; само знаеше, че той е опасен. В един миг бе преценила, че няма да може да стигне до вратата навреме, алармата й против изнасилвачи беше в джоба на палтото, а най-доброто й оръжие беше ножът за отваряне на писма на сантимери от лявата й ръка.

Мъжът беше изпит и блед, с бръсната глава, с няколко лунички, пръснати по широкия нос, устата му беше разтегната и с плътни устни. Татуировки покриваха китките, кокалчетата на ръцете и шията му. Отстрани в ухилената му уста проблясваше златен зъб. Дълбок белег прорязваше лицето му от средата на горната устна към скулата му и придърпваше крайчето й нагоре в постоянна присмехулна гримаса тип Елвис. Облечен беше с торбести дънки и горнище от анцуг, а от него се носеше силен мирис на застоял тютюн и канабис.

– Здрасти – рече той. Щракна няколко пъти с пръсти, докато прекосяваше стаята. Щрак-щрак-щрак. – Е, к’во, самичка ли си тук?

– Не – избъбри тя с пресъхнала уста. Искаше да грабне ножа за писма, преди той да се е приближил още. Щрак-щрак-щрак. – Шефът ми е...

– Пищял! – раздаде се гласът на Страйк откъм прага.

Непознатият се извърна.

– Горелка – каза той, спря да щрака с пръсти и вдигна ръка за поздрав. – Живо-здраво, брат.

„Мили боже“, помисли си Робин, отмаляла от облекчение. Защо Страйк не я беше предупредил, че този човек ще дойде? Извърна се и се залови отново с имейла, та Страйк да не види лицето й. Докато детективът въвеждаше Пищяла във вътрешния кабинет и затваряше вратата зад тях, Робин дочу името Уитъкър.