В служба на злото

– Прекалено млади. Тя започна да се среща с него, когато беше само на петнайсет, и ние бяхме крайно недоволни. Бяхме чували разни неща за Дони Лейн. Едно момиче се беше оплакало, че й се натрапвал със сила на дисковечер на младите фермери. Нещата не стигнаха доникъде, полицията каза, че нямало достатъчно доказателства. Опитвахме се да предупредим Рона, че ще бере ядове с него – въздъхна тя, – но това само засили решимостта й. Винаги си е била твърдоглава.

– Вече е бил обвинен в изнасилване? – попита Страйк. Рибата и пържените му картофи бяха отлични. Пъбът се пълнеше с хора, за което той беше благодарен, защото вниманието на барманката беше отвлечено от тях.

– О, да, цялото им семейство са груби хора – рече госпожа Бъниън с онази типично провинциална критичност, която бе добре позната на Страйк от собствената му младост. – Братята му вечно участваха в сбивания, постоянно си имаха неприятнос­ти с полицията, но той беше най-лошият от всички тях. Собствените му братя не го харесваха. Честно казано, май и майка му не го харесваше. Носеха се клюки – сподели тя в изблик на откровение, – че той не бил дете на бащата. Родителите все имаха разправии и бяха разделени по времето, когато тя трябва да е забременяла с Дони. Говореха, че имала закачка с един местен полицай. Не знам дали е вярно. Полицаят си тръгна, господин Лейн отново се върна при нея. Но знам със сигурност, че господин Лейн никога не е обичал Дони. Хората разправяха, че причината била, че не бил негов син. Той беше най-необузданият от всичките. Едро момче. Влезе в младежките седморки...

– Седморки?

– Седморките по ръгби – обясни тя и дори тази дребна и възпитана дама беше изненадана, че Страйк не разбра веднага нещо, което за Мелроуз бе като че повече религия, отколкото спорт. – Само че го изгониха. Нямаше никаква дисциплина. Някой изрови „Грийнярдс“ седмица, след като беше изпъден. Игрището – добави тя, забелязала недоумението на невежия англичанин.

Портото я беше направило бъбрива. Думите вече се лееха от нея.

– После той започна да тренира бокс. Биваше го да омайва с приказки обаче. Когато Рона се хвана с него – тя беше на петнайсет, а той на седемнайсет, – разни хора ме уверяваха как всъщност не бил лошо момче. О, да – закима тя срещу Страйк, – онези, които не го познаваха добре, изпитваха симпатия към него. Стига да поискаше, Дони Лейн умееше да бъде чаровник. Но питайте Уолтър Гилкрист дали е очарователен. Уолтър го уволни от фермата си заради постоянни закъснения и скоро след това „някой“ подпали хамбара му. Така и не се доказа, че е бил Дони. Не се доказа също, че той е изровил игрището, но за мен няма съмнение във вината му. Рона не щеше да ни чуе. Въобразяваше си, че го познава. Бил неразбран и не знам си още какво. А ние сме били предубедени и тесногръди. Той искаше да постъпи в армията. Тъкмо ще се отървем, помислих си. Надявах се тя да го забрави, ако замине там. А после той се върна. Направи й дете, но тя пометна. Беше ми ядосана, защото казах...

Тя не пожела да повтори какво е казала, но Страйк можеше да се досети.

– После тя вече не искаше да говори с мен и при следващия му отпуск отиде при него и се ожениха. Аз и баща й не бяхме поканени. Заминаха заедно за Кипър. Но си знам, че той уби котката ни.

– Какво? – ахна смаян Страйк.

– Сигурна съм, че е бил той. Последния път, когато видяхме Рона, преди да се омъжи за него, й казахме, че прави ужасна грешка. Същата вечер не можахме да открием Пърди. На другия ден лежеше мъртъв в задния двор. Ветеринарят каза, че бил удушен.

На плазмения екран зад нея облеченият в червен екип Димитър Бербатов приемаше поздравления за гола си срещу Фулъм. Въздухът бе изпълнен от шотландска реч. Звънтяха чаши и тракаха прибори, докато сътрапезничката на Страйк говореше за смърт и осакатяване.

– Знам, че той е убил Пърди – заяви разпалено тя. – Вижте само какво стори на Рона и бебето. Той е самото зло.

Тя отново взе да разкопчава чантата си и извади отвътре няколко снимки.

– Мъжът ми все ме пита: „Защо ги пазиш? Изгори ги“. Но винаги съм знаела, че един ден може да ни потрябват негови снимки. Ето – рече тя и ги натика в нетърпеливите ръце на Страйк. – Вие ги вземете, задръжте ги. Гейтсхед. Знам, че там е отишъл.

По-късно, след като тя си тръгна, отново разплакана и сипеща благодарности, Страйк плати сметката и се отправи към семейна месарница, която бе забелязал при разходката си из градчето. Там си купи пай с еленско, защото подозираше, че ще е по-вкусен от всичко, предлагано на гарата, откъдето щеше да вземе нощния влак до Лондон.

Върна се до паркинга по къса улица, където цъфтяха златис­ти рози, и отново се замисли за татуировката върху онази яка ръка.