В служба на злото

Някога, преди години, за Дони Лейн бе означавало нещо да принадлежи към този прелестен градец, заобиколен от селскостопанска земя под взора на тривърхия хълм. И все пак той се бе оказал непочтен селскостопански работник, неспособен да бъде част от отбора играч и далеч не бе актив за населено място, гордеещо се с дисциплина и честен труд. Мелроуз бе плюл на подпалвача на хамбари, на удушвача на котки, на унищожаващия ръгби игрища, тъй че Лейн бе потърсил убежище на място, където мнозина бяха откривали или своето спасение, или неизбежно възмездие: британската армия. Когато бе стигнал до затвора, а той го бе изригнал обратно в света, беше се опитал да се върне у дома, ала там никой не го беше искал.

Дали Доналд Лейн бе намерил по-топъл прием в Гейтсхед? Дали не се беше преместил оттам в Корби? Или, запита се Страйк, докато с мъка се напъхваше в минито на Хардейкър, това не бяха просто междинни спирки по пътя му към Лондон и него самия?

17

The Girl That Love Made Blind29

29 Момичето, което любовта ослепи – Б. пр.

Вторник сутрин. То спеше след нощ, която нарече дълга и тежка. Сякаш го беше грижа, макар да бе принуден да се преструва, че е така. Беше убедил То да иде да си легне и когато задиша дълбоко и равномерно, той остана загледан в него известно време. Представяше си как изтръгва проклетия живот от това тяло, представяше си отворените очи, борбата за въздух, лицето, бавно придобиващо морав цвят...

Когато вече беше сигурен, че няма да събуди То, излезе тихо от спалнята, облече яке и пое в ранната сутрин да открие Секретарката. Това бе първият му шанс да я следи от дни наред, а беше закъснял, за да я поеме по пътя й от нейната метростанция. Най-доброто, което можеше да стори, бе да се навърта около началото на Денмарк Стрийт.

Забеляза я отдалеч: с тази ягодоворуса коса на вълни нямаше как да я сбърка. На суетната кучка явно й харесваше да се откроява в тълпата, иначе щеше да я покрие, или да я отреже, или да я боядиса. Те всички до една търсеха внимание, знаеше го със сигурност.

Когато тя наближи, безпогрешният му инстинкт за настроенията на другите хора му каза, че нещо се е променило. Гледаше надолу, докато вървеше, раменете й бяха прегърбени, не забелязваше околните, движещи се край нея, стиснали чанти, чаши с кафе, телефони.

Той се размина на косъм с нея. Беше толкова близо, че би подушил парфюма й, стига да не бяха на тази оживена улица, изпълнена с автомобилни газове и прахоляк. Тя му обърна внимание, колкото ако беше колче на тротоара. Това го ядоса малко, макар че поначало намерението му беше да мине покрай нея незабелязан. Беше я избрал специално, а тя го третираше с безразличие.

От друга страна, направи откритие: тя беше плакала часове наред. Знаеше как изглеждат жените, когато им се случваше това, виждал го беше много пъти. Хресваше им да са в ролята на жертва. На човек му се налагаше да ги убие, за да ги накара да млъкнат.

Той се обърна и я последва за кратко до Денмарк Стрийт. Жените в нейното състояние често бяха по-податливи, отколкото когато не са така стресирани или уплашени. Кучките забравяха рутинните навици, с които се пазеха от такива като него: да държат на определени места ключове, телефони, аларми за изнасилване, да се движат на групи. Ставаха уязвими, благодарни на добра дума и съчувствено ухо от всекиго. Тъкмо така беше обработил То.

Ускори крачка, когато тя зави по Денмарк Стрийт, която репортерите вече бяха напуснали като безперспективна след осем дни обикаляне. Тя отвори черната врата на офиса и влезе вътре.

Дали щеше пак да излезе, или се канеше да прекара деня със Страйк? Много се надяваше двамата да спят заедно. И като нищо го правеха. Как иначе – по цял ден бяха сами заедно в службата.

Отстъпи назад в един вход, извади телефона си и в същото време държеше под око прозореца на втория етаж на номер двайсет и четири.

18

I’ve been stripped, the insulation’s gone.

Blue Öyster Cult, ‘Lips in the Hills’30

30 Оголено е съществото ми, без изолация останах. Блу Ойстър Кълт, „Устни сред хълмовете“ – Б. пр.

Първата сутрин, когато Робин беше пристъпила в офиса на Страйк, бе и първата й сутрин на сгодена жена. Днес, докато отключваше стъклената врата, си припомни как беше наблюдавала сапфира на пръста си да потъмнява малко преди Страйк да изхвърчи отвътре, при което я блъсна и за малко да я убие, ако беше паднала надолу по металното стълбище.

На ръката й вече нямаше пръстен. Мястото, където бе стоял месеци наред, беше свръхчувствително, сякаш я бе оставил дамгосана. Носеше малка пътна чанта с дрехи за преобличане и тоалетни принадлежности.

Не може да плачеш тук. Тук не бива да плачеш.