В служба на злото

Уитъкър не понасяше някой да се смее за негова сметка. Имаше нужда от възхищение, копнееше за него, но когато такова отсъстваше, беше склонен да приеме страха и дори отвращението като свидетелство за собствената си власт, докато присмехът бе свидетелство, че човекът насреща се смята за нещо повече от него и съответно му бе нетърпим.

– На теб би ти харесало, нали, тъп сополанко? Дай ти да се перчиш сред ръгбистите. Накарай богатото му татенце да го прати в шибания „Гордънстън“! – креснал бе Уитъкър на Леда.

– Успокой се, миличък – каза му тя, а после с по-строг тон добави: – Не, Корм!

Страйк се беше изправил наежен, готов да удари Уитъкър. Това беше моментът, в който бе най-близо да го направи, но майка му бе застанала помежду им, опряла по една длан в гърдите и на двамата.

Страйк примигна и ярко огряното от слънцето игрище, място, където мнозина бяха дали всичко от себе си и бяха преживявали силни емоции, отново дойде на фокус пред погледа му. Долавяше мириса на листа, трева и затоплен асфалт от пътя зад него. Обърна се и бавно пое към „Кораба“, зажаднял за питие, само че коварното му подсъзнание не бе приключило още с него.

Гледката на това равно игрище за ръгби бе отключила и друг спомен: как чернокосият и тъмноок Ноъл Брокбанк тича насреща му със счупена бирена бутилка в ръка. Брокбанк беше масивен, як и бърз. Страйк си спомни как самият той бе замахнал с юмрук край бирената бутилка и бе нанесъл удара в мига, когато стъклото бе докоснало шията му...

Фрактура в основата на черепа, така го бяха нарекли. Кървене от ухото. Тежка мозъчночерепна травма.

– Мамка му, мамка му, мамка му – мърмореше си Страйк под нос в такт с крачките си.

Лейн – заради него си тук.

Мина под металния галеон с яркожълти платна над вратата на „Кораба“. Вътре имаше табела, гласяща „Единственият пъб на Мелроуз“.

Атмосферата вътре мигом му подейства успокояващо: топли цветове, блестящо стъкло и месинг; мокет, напомнящ съшито от кафеникави, червени и зелени парчета плат юрганче; прасковени стени и камък. Навсякъде имаше нови индикации за спортната мания, царяща в Мелроуз: черни дъски, обявяващи предстоящи мачове, няколко огромни плазмени екрана и, над писоара (часове бяха минали, откакто Страйк се беше облекчил за последен път) – малък, монтиран на стената телевизор, та да не бъде изпуснат възлов момент тъкмо когато мехурът не можеше повече да бъде игнориран.

Като имаше предвид, че му предстои връщане до Единбург с колата на Хардейкър, той си взе пинта „Джон Смит“ и седна на тапицираното с кожа канапе, обърнато към бара. Прегледа ламинираното меню, надяваше се Маргарет Бъниън да бъде точна, защото току-що беше осъзнал, че е гладен.

Тя се появи пет минути по-късно. Макар почти да не си спомняше как изглеждаше дъщеря й, а самата госпожа Бъниън да не беше виждал никога, изражението й на тревожно очакване я издаде, когато се спря на прага, загледана в него.

Страйк се надигна, а тя пристъпи напред, стиснала с две ръце каишката на голямата си черна чанта.

– Това сте вие – изрече жената задъхано.

Беше около шейсетгодишна, дребна и крехка на вид, носеше очила с метални рамки, косата й беше ситно накъдрена, а изражението й – тревожно.

Страйк протегна масивната си ръка и стисна нейната, леко трепереща, студена и с фини кости.

– Баща й е в Хауик днес. Обадих му се, не може да дойде, но помоли да ви предам, че никога няма да забравим какво сторихте за нашата Рона – изрече тя на един дъх. После се отпусна на канапето до Страйк, без да сваля очи от него. В поведението й се долавяше страхопочитание и нервност.

– Никога не ви забравихме. Четем за вас по вестниците. Много съжаляваме за крака ви. Онова, което сторихте за Рона...

Очите й внезапно се напълниха със сълзи.

– ...бяхме толкова...

– Радвам се, че можах да...

Да намери детето й голо и окървавено на леглото? Едно от най-тежките задължения в работата му беше да обсъжда с близките какво са понесли любимите им хора.

– ...че можах да й помогна.

Госпожа Бъниън издуха носа си в кърпичка, която измъкна от дъното на черната си чанта. Личеше си, че е от поколението жени, които никога не влизат сами в пъб и в никой случай не си купуват сами питиета от бара, при положение че присъства мъж, който да ги отмени в това изпитание.

– Нека ви взема нещо.

– Само портокалов сок – продума задъхано тя, докато бършеше очите си.

– И нещо за ядене – подкани я Страйк, нетърпелив да поръча за себе си панираната треска с пържени картофи.

Когато даде поръчката на бара и се върна при нея, тя го попита по каква работа е в Мелроуз и причината за тревожността й се изясни веднага.

– Да не би Дони да се е върнал? Тук ли е?

– Не, доколкото знам – отвърна Страйк. – Нямам представа къде е.

– Мислите ли, че има нещо общо с...

Гласът й се беше снижил до шепот.

– Четем пресата. Разбрахме, че някой ви е изпратил...един...

– Да – каза Страйк. – Не знам дали той има нещо общо, но искам да го намеря. Явно е идвал тук да види майка си, след като са го пуснали от затвора.