В служба на злото

Като че бе пропуснал Уинд, уличка, която според картата на телефона му беше пресечка на главната. Върна се назад и откри тесен проход между зидовете вдясно, по който би могъл да мине само пешеходец и който водеше към сенчест вътрешен двор. Старият семеен дом на Лейн имаше яркосиня външна врата с няколко стъпала отпред.

Страйк почука и почти веднага му отвори миловидна тъмнокоса жена, твърде млада, за да е майката на Лейн. Когато Страйк обясни причината за посещението си, тя отговори с мек акцент, който му се стори привлекателен:

– Госпожа Лейн? Че тя не живее тук вече повече от десет години.

Преди да е имал време да се разочарова, тя добави:

– Сега е на Дингълтън Роуд.

– Дингълтън Роуд? Това далече ли е?

– Малко по-нагоре. – Жената посочи зад себе си вдясно. – Не знам номера, съжалявам.

– Няма проблем. Благодаря ви за помощта.

Докато се връщаше назад през сенчестия проход към слънчевия площад, му хрумна, че ако не се брояха сквернословията, които Лейн бе ръсил като млад войник в ухото на Страйк на боксовия ринг, всъщност никога не го бе чувал да говори. Тъй като все още работеше под прикритие по своя случай с наркотиците, беше наложително да не го виждат да влиза и излиза от щаба в този вид с брада, така че разпитът на Лейн след ареста му бе проведен от други. По-късно, след като приключи успешно разследването си и бе гладко обръснат, Страйк даде показания срещу Лейн в съда, но вече се беше качил на самолет, за да отпътува от Кипър по времето, когато онзи се бе изправил да отрече, че е връзвал и подлагал на мъчения съпругата си. Докато прекосяваше Пазарния площад, Страйк се запита дали шотландският му акцент не беше една от причините хората с такава готовност да вярват и да прощават на Дони Лейн, както и да го смятат за симпатичен. Спомни си, че е чел някъде как рекламни агенти използват шотландски акцент, за да създадат впечатление за искреност и честност.

Единственият пъб, който бе видял до момента, беше недалеч, на улица, по която Страйк мина на път към Дингълтън Роуд. В Мелроуз очевидно имаха слабост към жълтия цвят: въпреки че стените бяха бели, вратите и прозорецът на пъба се открояваха в ярко лимоненожълто в комбинация с черно. Предвид разположението на градчето навътре в сушата, пъбът се наричаше „Кораба“ и това предизвика у родения в Корнуол Страйк развеселено учудване. Той пое по Дингълтън Роуд, който се виеше под мост, преминаваше в баир и се губеше от поглед в далечината.

Понятието „недалеч“ беше относително, както Страйк неведнъж бе имал възможност да установи, откакто бе изгубил прасеца и стъпалото си. След десет минути вървене по стръмно нанагорнище вече съжаляваше, че не се е върнал до паркинга край абатството да вземе минито. На два пъти пита жени по улицата дали знаят къде живее госпожа Лейн, ала макар да бяха учтиви и дружелюбни, нито една не можа да му отговори. Продължи напред леко запотен покрай редица от бели къщурки, докато насреща му се зададе възрастен мъж с каскет от туид, повел черно-бяло бордър коли.

– Извинете – заговори го Страйк. – Случайно да знаете къде живее госпожа Лейн? Забравил съм номера.

– Госпожа Лейн? – рече собственикът на кучето и изпитателно огледа Страйк изпод гъстите си прошарени вежди. – Да, тя ми е съседка, живее до мен.

Слава тебе, господи.

– Третата къща оттук – посочи мъжът. – С каменния кладенец отпред.

– Много ви благодаря – каза Страйк.

Когато зави по пътеката към дома на госпожа Лейн, видя, че старецът още стоеше на същото място и го наблюдаваше, въпреки че колито се опитваше да го тегли по нанадолнището.

Бунгалото на госпожа Лейн изглеждаше чисто и спретнато. Каменни животни в стил „Дисни“ осейваха моравата и надзъртаха измежду лехите. Външната врата беше в сянка, разположена странично на фасадата. Едва когато вдигна ръка към чукчето, на Страйк му дойде наум, че след броени секунди можеше да се озове пред Доналд Лейн.

В продължение на цяла минута след почукването му не се случи нищо, освен че възрастният стопанин на кучето се върна по стъпките му и застана до портата на госпожа Лейн, втренчил се в него без капка неудобство. Страйк заподозря, че човекът е съжалил, задето е посочил дома на съседката си, и проверява дали едрият непознат не идва с лоши намерения, само че грешеше.

– Тя е вътре – подвикна той на Страйк, който се колебаеше дали да почука повторно. – Само че е хахава.

– Каква е? – попита Страйк, като потропа отново.

– Дементна е – преведе старецът за англичанина и направи няколко крачки към него.

– Аха – промълви Страйк.

Вратата се отвори и се появи миниатюрна съсухрена старица в тъмносин домашен халат, която отправи към Страйк разфокусиран злобен поглед. На брадата й стърчаха няколко твърди косъма.

– Госпожа Лейн?

Тя не отговори, само го гледаше с очи, които му бяха поз­нати, и макар сега да бяха кървясали и избледнели, личеше, че навремето са били остри и малки като на пор.

– Госпожо Лейн, търся сина ви Доналд.

– Не – изрече тя изненадващо разпалено. – Не.

После отстъпи назад и затръшна вратата.