В служба на злото

– Проклетия – промърмори Страйк под носа си и това го подсети за Робин. Тя със сигурност по-успешно от него би предразположила дребната старица. Обърна се бавно, като се чудеше дали има някой друг в Мелроуз, който би могъл да му помогне, и се озова лице в лице със стопанина на кучето, който се бе приближил още повече и изглеждаше донякъде развълнуван.

– Вие сте детективът – заяви. – Онзи детектив, дето прати сина й в затвора.

Страйк беше смаян. Не можеше да си обясни как така случаен стар шотландец бе успял да го разпознае. Известността му не беше чак от такъв порядък. Всеки ден вървеше по улиците на Лондон, без никой да го е грижа кой е, и освен ако не се срещаше с човек, чувал името му в контекста на разследване, рядко го свързваха с вестникарските материали за успешните му случаи.

– Ами да! – рече възрастният човек с нарастваща възбуда. – С жена ми сме приятели на Маргарет Бъниън. – И като видя недоумението, изписало се по лицето на Страйк, поясни: – Майката на Рона.

На Страйк му отне няколко секунди да изрови от претоварената си с информация памет факта, че съпругата на Лейн, младата жена, която бе открил вързана за леглото под окървавен чаршаф, се казваше Рона.

– Когато Маргарет ви видя във вестниците, каза ни: „Това е той, момъкът, дето отърва нашата Рона!“. Отлично сте се справили, не ще и дума. Мирувай, Ули! – сгълча той нетърпеливото коли, което все така се дърпаше на каишката си към пътя. – О, да, Маргарет следи всичко, което вършите, всички статии по вестниците. Открихте кой е убил онова момиче, моделката... а също и писателя! Маргарет никога не забрави какво сторихте за дъщеря й, никога!

Страйк измърмори нещо неразбираемо, надяваше се да е прозвучало като благодарност за високата оценка на Маргарет.

– За какво ви е да говорите с дъртата госпожа Лейн? Да не би Дони да е сторил друга пакост?

– Опитвам се да го открия – отвърна уклончиво Страйк. – Знаете ли дали е в Мелроуз?

– О, надали е тук. Идва да види майка си преди няколко години, но май не се е мяркал оттогава. Малко градче е, щеше да се разчуе, че Дони Лейн се е върнал.

– А според вас госпожа... Бъниън ли казахте?... Би ли имала...

– Би се видяла с вас на драго сърце – развълнувано го увери старецът. – Не, Ули – рече на колито, което пак го потегли към портата. – Мога да й позвъня по телефона. Тя е наблизо, в Дарник. Това е съседното село. Да й се обадя ли?

– Ще ви бъда задължен.

Страйк придружи стареца до съседната къща и изчака в малка и безупречно чиста дневна, докато домакинът възбудено говореше по телефона под съпровода на все по-гневното скимтене на кучето.

– Тя каза, че ще дойде – съобщи възрастният мъж, закрил слушалката с длан. – Искате ли да се видите с нея тук? Добре дошли сте. Жена ми ще направи чай...

– Благодаря, но имам да свърша някои неща – излъга Страйк, който се съмняваше във възможността за плодотворен разговор в присъствието на този толкова съпричастен свидетел. – Питайте я дали е свободна за обяд в пъб „Кораба“. След час, да речем.

Решимостта на колито да извоюва разходката си наклони везните в полза на Страйк. Двамата мъже излязоха от къщата и тръгнаха заедно надолу по хълма, а колито постоянно се дърпаше напред и принуждаваше Страйк да върви с по-бърз ход по наклона, отколкото го устройваше. Той с облекчение се сбогува с услужливия си нов познат на Пазарния площад. Старецът му помаха весело и се отдалечи по посока на река Туийд, а детективът, вече леко накуцващ, тръгна надолу по главната улица, за да убие времето до срещата в „Кораба“.

В дъното на пътя видя нова експлозия от черно и яркожълто, която обясняваше цветовете на „Кораба“. Тук отново присъстваше жълтата роза на табела, гласяща „Клуб по ръгби на Мелроуз“. Страйк се спря с ръце в джобовете, загледан над ниския зид към гладко и равно зелено игрище, заобиколено с дървета; жълтите колове на вратите за ръгби светеха на слънцето, отдясно бяха трибуните, а отвъд се издигаха заоблените хълмове. Теренът бе поддържан както подобава за място на преклонение и като цяло съоръжението беше отлично за такова малко градче.

Загледан към ширналата се кадифеногладка трева, Страйк си припомни как вонящият Уитъкър пушеше в ъгъла на жилището, където се бяха самонастанили, а до него Леда със зяпнала уста слушаше истории от тежкия му живот – доверчива и ненаситна като неоперено птиче, както Страйк го виждаше сега, за локумите, които й разтягаше Уитъкър. За Леда международното лятно училище „Гордънстън“ беше все едно „Алкатраз“ и бе направо безобразие, че нейният слабичък поет е бил пратен в студената шотландска зима да търпи несгодите на кал и дъжд.

– Ръгби ли, любими? О, горкото ми бебче... ти да играеш ръгби!

Когато седемнайсетгодишният Страйк (по онова време с подута устна от боксовия клуб) се беше разсмял тихичко над домашните си, Уитъкър се изправи и кресна с противния си хулигански изговор:

– Ти пък на какво се хилиш, главчо?