В служба на злото

Във всеки случай беше казал истината: той нямаше баща. Мъжът, играл тази роля, онзи, който го беше налагал през ден („суров, но справедлив човек“), не го беше осиновил. Насилие и отхвърляне, това означаваше семейството за него. В същото време домът бе мястото, където се беше научил на оцеляване, на умно боксиране. Винаги бе съзнавал, че е по-висше създание, дори когато като дете се криеше под кухненската маса. Да, дори тогава знаеше, че е създаден от по-добър материал, отколкото мръсника, който му налиташе с грамадния си юмрук и изкривено лице...

Секретарката се изправи, тъй като уличницата със сребристата коса излизаше, прибрала лаптопа си в калъф. Той изгълта кафето си на един дъх и ги последва.

Тя беше толкова лесна днес, толкова лесна! Изгубила бе всичката си предпазливост; едва събираше ума си колкото да следи платиненорусата пачавра. Качи се на същия влак в мет­рото като тях двете и застана гърбом към Секретарката, но наб­людаваше отражението й между протегнатите ръце на група новозеландски туристи. Без никакво затруднение се сля с тълпата зад нея, когато тя слезе от влака.

Тримата се движеха в индийска нишка: среброкосата уличница, Секретарката и той нагоре по стълбите, по тротоара, по улицата към „Спеърминт Рино“... Той вече закъсняваше с прибирането си у дома, но не можеше да устои на това. Тя не оставаше навън по тъмно преди и липсата на годежния пръстен представляваше добавка към една изключителна възможност. Просто щеше да се наложи да измисли някаква история за пред То.

Среброкосата изчезна в клуба. Секретарката забави ход и застана нерешително на тротоара. Той извади мобилния си телефон и хлътна в сенчест вход, като не преставаше да я наблюдава.

20

I never realized she was so undone.

Blue Öyster Cult, ‘Debbie Denise’

Lyrics by Patti Smith32

32 Така и не осъзнах колко бе сломена тя. Блу Ойстър Кълт, „Деби Дениз“. Текст Пати Смит – Б. пр.

Робин беше забравила обещанието си към Страйк да не остава навън по тъмно. Всъщност дори не беше забелязала, че слънцето е залязло, докато не осъзна, че около нея се движат коли с включени фарове. Платиненорусата бе променила редовните си навици днес. По това време вече би трябвало да е от часове в „Спеърминт Рино“ и да танцува полугола пред непознати мъже, а не да крачи по улицата съвсем облечена – с дънки, ботуши на висок ток и велурено яке с ресни. Вероятно работеше на нова смяна, но скоро благополучно щеше да се върти около пръта, което изваждаше на преден план въпроса къде щеше Робин да прекара нощта.

Мобилният й телефон цял ден вибрираше в джоба й. Матю й беше пратил повече от трийсет съобщения.

Трябва да говорим.

Позвъни ми, моля те.

Робин, не можем да разрешим нищо, ако не говориш с мен.

Когато денят започна да преваля, а тя не наруши мълчанието си, той бе започнал с опити да й се обади. После тонът на есемесите му се промени.

Робин, знаеш, че те обичам.

Иска ми се да не се беше случвало. Иска ми се да можех да променя станалото, но не мога.

Аз те обичам, Робин. Винаги е било така, винаги ще бъде така.

Тя не му върна съобщение, нито отговори на обажданията му, нито му позвъни. Знаеше само, че не би понесла да се върне в апартамента, не и тази вечер. А какво щеше да стане утре или на следващия ден, нямаше представа. Беше гладна, изтощена и вцепенена.

Страйк беше станал почти също толкова настойчив в късния следобед.

Къде си? Обади ми се, моля те.

Тя му написа съобщение, защото и с него не искаше да говори.

Не мога да говоря. Платиненорусата не е на работа.

Със Страйк винаги бяха поддържали емоционална дистанция и тя се боеше, че ако той бъде мил с нея, може да се разплаче и да покаже слабост, недопустима за негова сътрудничка. Практически не им бяха останали клиенти и при тегнещата над нея заплаха от страна на мъжа, изпратил крака, тя не биваше да дава на Страйк нови основания да я прати у дома.

Той не остана удовлетворен от отговора й.

Обади ми се спешно.

Тя го игнорира. Можеше изобщо да не го е получила, защото беше близо до метрото, когато съобщението пристигна, а малко по-късно наистина нямаше връзка, докато с Платиненорусата пътуваха към Тотнъм Корт Роуд. Когато излезе от метростанцията, Робин откри още едно неотговорено обаждане от Страйк и ново съобщение от Матю.

Трябва да знам ще се прибереш ли у дома довечера. Побърквам се от тревога за теб. Просто ми напиши, че си жива, само за това те моля.

– О, я не се ласкай – промърмори Робин. – Сякаш бих се самоубила заради теб.

Бегло познат шкембест мъж в костюм мина покрай нея, осветен от рекламата над входа на „Спеърминт Рино“. Беше Двата пъти. Робин се почуди дали си е въобразила, че той й се подсмихна самодоволно.

Нима щеше да влезе вътре да гледа как приятелката му танцува за други мъже? Възбуда ли извличаше от това животът му да бъде документиран? Що за откачалка точно беше?

Робин се извърна настрани. Трябваше да вземе решение какво ще прави тази вечер. Едър мъж с прилепнала шапка водеше спор по мобилния си телефон в тъмен вход на стотина метра разстояние.