В служба на злото

– И не само веднъж – добави Робин все така задавено. – Правил го е от месеци. С жена, която и двамата познаваме. Сара Шадлок. Тя е негова стара приятелка от университета.

– Господи – рече Страйк. – Съжалявам.

Той наистина съжаляваше искрено за болката й. Ала това й откровение беше породило и други чувства – чувства, които той обикновено държеше под контрол, защото ги смяташе за неуместни и опасни. Ето че сега те се бяха разбушували и пробваха силата си срещу поставените от него ограничения.

„Не бъди наивен глупак – смъмри се сам. – Нищо не би могло да излезе от това. Само ще се издъниш зверски.“

– Кое го е подтикнало да ти каже? – попита Страйк.

Тя не отговори, но въпросът върна сцената в съзнанието й с поразителна яснота.

Дневната им със стени в цвят магнолия беше твърде тясна да побере двойка в състояние на тъй силен гняв. Пътували бяха през целия път от Йоркшър с ландроувъра, който Матю не искаше. Някъде по пътя вбесен беше подхвърлил, че е само въп­рос на време Страйк да започне да сваля Робин и нещо повече, подозирал, че тя ще приеме това на драго сърце.

– Той е мой приятел и толкова! – креснала бе тя на Матю, застанала между евтиното им канапе и още неразопакованите пътни чанти. – И намеците ти, че се възбуждам от него поради факта, че кракът му е...

– Ама че си наивна! – кресна й в отговор той. – Приятел ти е само докато те придърпа в леглото си, Робин!

– По какво съдиш? И ти ли използваш такава тактика, преди да скочиш на колежките си?

– Естествено, че не, по дяволите. Само че очите ти направо засияват, като говориш за него. Той е мъж, само двамата сте в офиса...

– С него сме приятели, както вие със Сара Шадлок сте приятели, а никога не сте..

Тя го бе прочела по лицето му. Изражение, каквото не бе виждала преди, премина като сянка. Гузното съзнание, като че овеществено, пропълзя по високите скули, ясно очертаната брадичка, в лешниковите очи, които тя бе обожавала с години.

– Или сте...? – В тона й внезапно прозвуча колебание. – Правил ли си го?

Той се поколеба твърде дълго.

– Не – изрече насилено, като филм на пауза, пуснат на ход. – То се знае, че не...

– Направил си го – продума тя. – Спал си с нея.

Виждаше го на лицето му. Той не вярваше в приятелството между мъж и жена, защото никога не беше имал такова. Двамата със Сара бяха любовници.

– Кога? – попита тя. – Още тогава... или...?

– Не съм...

Тя чу немощния протест на човек, съзнаващ, че е изгубил, дори желаещ да изгуби. Тази мисъл я преследва през цялата нощ и през деня след това: на някакво ниво той беше искал Робин да знае.

Странното й спокойствие, повече стъписано, отколкото обвинително, го бе повело да й разкаже всичко. Да, било тогава. Чувствал се ужасно заради това... Но той и Робин не спели заедно по онова време, една вечер Сара го утешавала и... ами... нещата излезли от контрол...

– Тя те е утешавала? – повтори Робин. Тогава най-сетне яростта й бликна и я освободи от състоянието на вцепенено неверие. – Утешавала е теб?

– За мен също беше труден период, ако искаш да знаеш! – викна той.

Страйк гледаше как Робин несъзнателно разтърси глава в опит да я проясни, но при спомените бузите й се зачервиха, а очите й заблестяха отново.

– Какво каза? – попита тя объркана Страйк.

– Чудех се кое го е накарало да ти каже.

– Не знам. Бяхме насред скандал. Той мисли... – Тя пое дълбоко дъх. Две трети бутилка вино на празен стомах я подведе да стане и тя откровена като Матю. – Не вярва, че с теб сме само приятели.

За Страйк това не дойде като изненада. Долавял бе подозрителност във всеки поглед на Матю, отправян към него, комплек­сираност във всяка хаплива забележка по негов адрес.

– И така – продължи Робин с пресекващ глас, – посочих му, че наистина сме само приятели и че и той самият има платонична приятелка, добрата Сара Шадлок. И тогава всичко излезе наяве. Двамата със Сара са имали връзка в университета, докато аз... докато си бях у дома.

– Толкова отдавна? – учуди се Страйк.

– Според теб не бива да отдавам значение, ако е било преди седем години, така ли? – попита тя. – Ако оттогава ме е лъгал при всяка от срещите ни с нея?

– Просто се изненадах – с равен глас отвърна Страйк, отказващ да бъде въвлечен в караница, – че си е признал след толкова дълго време.

– Е, той се срамува – поясни Робин. – Заради това, че се е случило в такъв момент.

– В университета? – озадачи се Страйк.

– Беше точно след напускането ми – уточни Робин.

– А – рече Страйк.

Никога не бяха обсъждали какво я бе накарало да напусне следването си по психология и да се върне в Машам.