В служба на злото

Робин не бе възнамерявала да разправя случката на Страйк, но тази вечер цялата й решимост се давеше в малкото море от алкохол, което бе вкарала в гладното си и изтощено тяло. Какво толкова, ако му кажеше? Без тази информация не би разполагал с цялата картина, за да я посъветва какво да прави занапред. А си даде смътно сметка, че разчиташе на неговата помощ. Дали й харесваше, или не – дали на него му харесваше, или не, – Страйк беше най-добрият й приятел в Лондон. Никога преди не беше осъзнавала така остро този факт. Алкохолът, от друга страна, проясняваше погледа й. Не беше случайна сентенцията „In vino veritas“. Страйк сигурно я знаеше. Имаше странния навик от време на време да ръси латински цитати.

– Аз не исках да напусна университета – подхвана Робин бавно и усещаше как главата й се върти, – но нещо се случи и после имах проблеми...

Така не се получаваше. Не ставаше ясно.

– Прибирах се от гостуване при приятелка в друго общежитие – заразказва тя. – Не беше чак толкова късно... някъде към осем вечерта... но по местните новини бяха пуснали предупреждение за него...

И така не ставаше. Твърде много подробности. Нужно бе да изложи самите голи факти, не да го въвежда в цялата обстановка, както й се бе наложило да го прави в съда.

Тя вдиша дълбоко, погледна Страйк в лицето и прочете по него бавно осъзнаване на случилото се с нея. Облекчена, че не е задължително да нарича нещата с имената им, го попита:

– Моля те, би ли ми взел още чипс?

Подаде й пликчето мълчаливо, когато се върна от бара. Изражението му не й хареса.

– Само не си мисли... Няма никакво значение! – отчаяно изрече тя. – Бяха някакви двайсет минути от живота ми. Просто ми се случи. Това не съм аз. Не ме определя като личност.

Страйк се досети, че тя декламира фрази, втълпени й по време на някаква терапия. Интервюирал беше жертви на изнасилване. Познаваше формулировките, които им бяха поднасяни, за да осмислят нещо, неразбираемо за жена. Вече си обясняваше много неща у Робин. Например продължителното й обричане на Матю: безопасното момче от родния град.

Само че подпийналата Робин прочете в мълчанието на Страйк онова, от което най-много се страхуваше: промяна в начина, по който я възприема, прекатегоризирането й от равна в жертва.

– Няма никакво значение! – заяви бурно. – Аз съм си същата!

– Знам това – каза той, – и все пак е ужасно, че ти се е случило.

– Ами да... така беше... – промърмори тя омилостивена. Пос­ле се разпали отново: – Моите показания го заковаха. Бях забелязала разни неща за него, докато... Имаше петно бяла кожа под ухото, наричат го витилиго. И едната му зеница беше фиксирана, разширена.

Тя малко заваляше думите, докато опразваше лакомо третия си пакет чипс.

– Опита се да ме удуши. Отпуснах се и се направих на мъртва, а той хукна. Беше нападнал още две момичета с маска на лицето си и никоя от тях не можа да даде никакви сведения на полицията за него. Благодарение на моята информация го хванаха.

– Това не ме учудва – каза Страйк.

Отговорът му й се стори удовлетворителен. Седяха мълчаливо около минута, докато тя дояде чипса.

– Обаче след това не бях способна да изляза от стаята си – продължи тя, сякаш не бе имало пауза. – Накрая от университета ме пратиха у дома. Предполагаше се да прекъсна само за един семестър, но... никога повече не се върнах.

Робин се замисли над този факт, втренчена в пространството. Матю беше настоял тя да си остане вкъщи. Когато се излекува от агорафобията си, а това отне повече от година, започна да го посещава в университета му в Бат и двамата се разхождаха хванати за ръка сред старинни каменни сгради, по виещи се улички, по обраслите с дървета брегове на река Ейвън. Всеки път, когато излизаха с приятели, Сара Шадлок присъстваше, превиваше се от смях на шегите на Матю, докосваше ръката му, постоянно обръщаше разговора колко добре са си прекарвали, когато Робин, досадната приятелка от къщи, не беше с тях.

„Тя ме утешаваше. За мен също беше труден период.“

– И така – рече Страйк. – Трябва да ти измислим място, където да пренощуваш.

– Ще ида в „Травъл...“

– Не, никакви такива.

Той нямаше да допусне тя да отседне някъде, където анонимни хора се движеха по коридорите или можеха да влязат нап­раво от улицата. Нищо чудно да беше параноичен, но държеше тя да е на място, където писък не би се изгубил сред неистовия шум на моминско парти или нещо от сорта.

– Мога да спя в офиса – предложи Робин, – ако още държиш онова походно легло...

– Няма да спиш в офиса – отсече той. – Знам добро място. Леля ми и чичо ми бяха отседнали там, когато дойдоха да гледат „Капан за мишки“. Хайде, дай ми сака.

Веднъж преди бе прегръщал Робин през рамото, но онзи беше съвсем друг случай – тогава я беше използвал вместо бастун. Този път тя беше тази, която едва успяваше да се движи по права линия. Обхвана я през кръста и я задържа стабилна, докато излизаха от пъба.

– На Матю никак не би му харесало това – промърмори тя.