В служба на злото

Но не беше истина, желанието й далеч предшестваше акта на изнасилване. Още на осемгодишна възраст беше уведомила братята си, че ще лови крадци, при което те й се присмяха без основание, просто защото беше момиче и тяхна сестра. Робин се надяваше реакцията им да не е действително отражение на оценката им за нейните способности, а чисто и просто мъжки рефлекс, но все пак се чувстваше неуверена да заяви ясно интересите си пред тримата си шумни и критични братя. Пред никого не беше признала, че е избрала да учи психология с плахото намерение да се профилира в следователска работа.

Преследването на тази цел беше провалено от насилника. Това беше още нещо, което й бе отнел. Беше се оказало прекалено трудно да запази амбицията си, докато се съвземаше от състояние на крайна уязвимост, когато всички около нея непрекъснато очакваха нов срив. От изтощение и чувство на задължение към семейството си, тъй закрилническо и любящо към нея в мига й на най-голяма нужда от тях, тя беше оставила отколешната си мечта да повехне и всички се бяха зарадвали, че вече я няма на хоризонта.

И ето че тогава агенция за наемане на временни служители погрешка я прати при частен детектив. Трябваше да остане там една седмица, а така и не си беше тръгнала. Приела го бе като истинско чудо. Първо по чист късмет, а после чрез талант и усърдие бе станала ценна и незаменима за борещия се да оцелее Страйк. Робин се беше озовала тъкмо там, където се беше виждала във фантазиите си, преди абсолютно непознат да я използва за сексуална игричка като заменяем предмет без стойност, а после да я пребие и души.

Защо, защо беше разказала на Страйк за премеждието си? Той се тревожеше за нея още преди да му разкрие мрачната случка от миналото си. А как щеше да се чувства сега? Щеше да реши, че е твърде уязвима за този тип работа, Робин беше сигурна в това. А после щеше да се освободи от нея с убеждението, че не е способна да поеме сериозни отговорности, което му бе нужно у пълноценен сътрудник.

Тишината в стаята, белязана със старинна атмосфера на спокойствие и солидност, й се стори потискаща.

Робин се измъкна изпод тежките завивки, прекоси дъсчения под и отиде в банята, където имаше само вана върху крака като на граблива птица и липсваше душ. Петнайсет минути по-късно, докато се обличаше, мобилният й телефон (слава богу, хрумнало й бе да го зареди предишната вечер) зазвъня върху нощното шкафче.

– Здравей – каза Страйк. – Как си?

– Добре – отвърна тя с колеблив глас.

Обаждаше се да й каже да не отива на работа, беше сигурна.

– Уордъл се обади току-що. Открили са останалото от тялото.

Робин се отпусна на мъничката табуретка, притиснала с две ръце телефона до ухото си.

– Какво? Къде? Коя е тя?

– Ще ти разкажа, като те взема. Искат да говорят с нас. Ще те чакам отпред в девет. Непременно хапни нещо – добави той.

– Корморан! – побърза да каже тя, за да му попречи да зат­вори.

– Какво?

– Значи, още съм... още съм на работа, така ли?

Последва кратка пауза.

– Какви ги приказваш? Естествено, че още си на работа.

– И ти не си... аз съм още... нищо не се е променило? – избъбри тя.

– Ще изпълняваш ли каквото ти казвам? – попита той. – След като съм наредил в никой случай да не оставаш навън по тъмно, ще ме слушаш ли вече?

– Да – отвърна тя с леко разтреперан глас.

– Хубаво. Ще се видим в девет часа.

Робин изпусна дълбока и разтърсваща въздишка на облекчение. Не беше я отписал, още я искаше. Когато понечи да остави мобилния си на нощното шкафче, забеляза, че през нощта е пристигнало най-дългото съобщение, което беше получавала някога.

Робин, не мога да заспя от мисли за теб. Нямаш представа колко много искам това да не се бе случило. Постъпих отвратително и няма оправдание за мен. Бях на 21, тогава не знаех онова, което знам сега: че няма друга като теб и че никоя не бих могъл да обичам, както обичам теб. Оттогава за мен не е имало друга освен теб. Ревнувам те от Страйк и ти може би ще кажеш, че нямам право да ревнувам заради стореното от мен, но сигурно подсъзнателно знам, че заслужаваш някой по-добър от мен, и това ме измъчва. Знам само, че те обичам, че искам да се оженя за теб. Ако ти вече не го искаш, ще ми се наложи да го приема, но, моля те, Робин, пиши ми, за да знам, че си добре, моля те. Мат ххххххххх

Робин остави отново телефона върху нощното шкафче и продължи да се облича. Поръча си кафе и кроасан от румсървис и беше изненадана колко по-добре се почувства, след като ги погълна. Едва тогава отново прочете съобщението от Матю.

...сигурно подсъзнателно знам, че заслужаваш някой по-добър от мен, и това ме измъчва...

Това беше трогателно и съвсем не в стила на Матю, който често бе изразявал мнението, че да се цитира подсъзнателното е просто шарлатанство. По петите на тази мисъл обаче дойде друга: че Матю никога не бе изключил Сара от живота си. Тя беше сред най-близките му приятели от университета, прегръщала го бе нежно на погребението на майка му, често излизаше на вечеря с тях заедно с приятеля си, все още флиртуваше с Матю и подклаждаше разправии между него и Робин.