В служба на злото

Отрязаната глава седеше на остатък от шията, втренчена сляпо в обектива, с очи толкова заледени, че цветът им не се виждаше. Устата бе зейнала и разкриваше тъмна празнина. Кафявата коса беше вкоравена, с ледени късчета по нея. Бузите бяха закръглени, брадата и челото – покрити с акне. Изглеждаше по-млада от двайсет и четири.

– Познавате ли я?

Гласът на Уордъл прозвуча стряскащо близо до Робин. Имаше усещането, че е пропътувала дълго разстояние, докато се бе взирала в отрязаната глава.

– Не – отвърна Робин.

Остави снимката и пое следващата от Страйк. В хладилника бяха натикани ляв крак и две ръце и бяха започнали да се разлагат там. След като се беше стегнала максимално, за да хвърли поглед на главата, не беше предполагала, че може да види каквото и да било по-лошо, и се засрами от лекия писклив звук на потрес, който издаде.

– Да, ужасяващо е – промълви детектив сержант Екуензи. Робин срещна погледа й с благодарност.

– Има татуировка на китката на лявата ръка – посочи Уордъл и им подаде трета снимка, на която съответната ръка лежеше простряна върху маса.

На Робин вече определено й се гадеше, но погледна и различи „1D“, изписано с черно мастило.

– Не е нужно да гледате торса – каза Уордъл, събра снимките и ги върна на детектив сержант Екуензи.

– Къде е бил той? – попита Страйк.

– В банята – отговори Уордъл. – Там я е убил, в банята. Вътре беше като в кланица. – Поколеба се. – Кракът не е единственото, което е отрязал от нея.

Робин беше доволна, че Страйк не попита какво друго липсва. Не й се вярваше, че ще издържи да го чуе.

– Кой я е открил? – попита Страйк.

– Хазайката – каза Уордъл. – Тя е възрастна, припадна веднага след появата ни там. На инфаркт приличаше. Откараха я в болницата „Хамърсмит“.

– Какво я е накарало да се отбие?

– Миризмата – отговори Уордъл. – Позвънили й от долния апартамент. Решила да отиде рано преди редовното си пазаруване, за да завари Оксана у дома. Когато тя не отговорила на звъненето, хазайката си отключила сама.

– От долния апартамент не са ли чули викове или нещо друго?

– Той е разделен на стаи, обитавани от различни студенти. Съвършено безполезни са като свидетели – коментира Уордъл. – Силна музика, посетители, които идват и си отиват по всяко време. Гледаха ни тъпо като овце, като ги попитахме не са ли чули нещо от горния етаж. Момичето, което беше позвънило на хазайката, изпадна в пълна истерия. Каза как никога нямало да си прости, че не се обадила още веднага, щом надушила лошата миризма.

– Да бе, това щеше всичко да промени – подхвърли Страйк. – Щяхте да й наместите главата обратно и тя щеше да се оправи.

Уордъл се засмя. Дори детектив сержант Екуензи се поус­михна.

Робин се изправи рязко. Снощното вино и тазсутрешният кроасан се преобръщаха болезнено в стомаха й. Извини се с изтънял глас и бързо се отправи към вратата.

22

I don’t give up but I ain’t a stalker,

I guess I’m just an easy talker.

Blue Öyster Cult, ‘I Just Like To Be Bad’34

34 Не се отказвам, но и не дебна обсебен, / със думи да омайвам съм способен. Блу Ойстър Кълт, „Харесва ми да съм лош“ – Б. пр.

– Благодаря, схванах идеята на черния хумор – заяви Робин час по-късно, едновременно нервирана и развеселена. – Може ли да продължим нататък?

Страйк се разкая за духовитостта си в приемната, защото сътрудничката му се върна от двайсетминутното си посещение в банята бяла като платно и малко лепкава. Ментовият лъх, разнасящ се от нея, подсказваше, че отново си е мила зъбите. Той предложи вместо да вземат такси, да подишат въздух, като изминат пеша краткото разстояние по Бродуей до „Федърс“, най-близкия пъб, където поръча чай за двама им. Лично той беше готов за бира, но Робин не беше обучена да съчетава кървави подробности с алкохол и Страйк се опасяваше да не би ако надигне халба, да затвърди убедеността й, че е емоционално закоравял.

В единайсет преди обед в сряда във „Федърс“ цареше тишина. Седнаха на маса в дъното на големия пъб, далеч от двама цивилни полицаи, които разговаряха приглушено до прозореца.

– Разправих на Уордъл за приятелчето ни с прилепналата шапка, докато ти беше в банята – каза Страйк на Робин. – Обеща да прати цивилен детектив около Денмарк Стрийт да държи мястото под око няколко дни.

– Според теб дали репортерите ще се върнат? – попита Робин, която още не бе имала време да се тревожи за това.

– Надявам се, че не. Уордъл няма да оповестява фалшивите писма. Казва, че ако го стори, ще играе по свирката на оня побъркан. Клони към версията, че убиецът наистина е искал да натопи мен.

– А ти не го вярваш, така ли?

– Не – отвърна Страйк. – Не е чак толкова ненормален. Нещо по-странно става тук.

Той замълча и от уважение към мисловния му процес Робин също не заговори.

– Тероризъм, така го наричам аз – изрече бавно Страйк, като почеса небръснатата си брадичка. – Опитва се да ни притесни, да обърка живота ни възможно най-много. И нека си го признаем: успява. Полицията идва в офиса ни, вика ни в Скотланд Ярд, изгубихме повечето си клиенти, ти си...

– За мен не се тревожи! – побърза да каже Робин. – Не искам да ме мислиш...