В служба на злото

– По дяволите, Робин – изруга Страйк в изблик на гняв, – и двамата видяхме онзи тип вчера. Уордъл е на мнение, че трябва да те накарам да си седиш у дома и аз...

– Умолявам те – промълви тя с наново събудени страхове от сутринта, – не ме карай да спра работа.

– Не си струва да бъдеш убита, за да избягаш от личния си живот!

Той мигом съжали, че го е изрекъл, като я видя как трепна болезнено.

– Не използвам службата си като бягство – продума. – Аз обичам работата си. Тази сутрин се събудих и направо ми приз­ля при мисълта за онова, което ти разказах снощи. Уплаших се, защото може да си помислиш, че не съм корава вече...

– Това няма нищо общо с онова, което ми разказа снощи и дали си корава, или не. Говорим за психопат, който може да те следи, който вече е насякъл жена на парчета.

Робин изпи хладкия си чай и не каза нищо. Умираше от глад. Ала само при мисълта да яде храна от пъб, в която присъства месо под някаква форма, по главата й изби пот.

– Няма начин да е било първо убийство, нали? – зададе реторичен въпрос Страйк, а тъмните му очи бяха приковани към ръчно изрисуваните имена на бири над бара. – Обезглавил я е, отрязал е крайниците, взел е части от нея. Не се ли иска практика за това?

– Най-вероятно да – съгласи се Робин.

– Доставило му е удоволствие да го върши. Устроил си е монооргия в онази баня.

Робин вече не беше сигурна дали изпитва глад, или гадене.

– Садистичен маниак ми има зъб и е решил да обедини хобитата си – разсъждаваше на глас Страйк.

– Това отговаря ли на профила на някого от мъжете, които подозираш? – попита Робин. – Знаеш ли дали някой от тях е убивал преди?

– Да – отсече Страйк. – Уитъкър. Той уби майка ми.

„Но по много различен начин“, помисли си Робин. Игла, а не нож, бе сложила край на живота на Леда Страйк. От уважение към детектива, който изглеждаше мрачен, тя не изрече гласно мисълта. После си припомни нещо друго.

– Предполагам, знаеш – каза предпазливо, – че Уитъкър е държал мъртвото тяло на друга жена в апартамента си близо месец.

– Да – отвърна Страйк, – чух.

Новината бе стигнала до него, когато беше на Балканите, съобщила му я беше сестра му Луси. Той бе открил в интернет снимка на Уитъкър как влиза в съда. Бившият му пастрок беше трудно разпознаваем с късо остриганата си коса и с брада, но имаше все същите втренчени златисти очи. Версията на Уитъкър, ако Страйк си спомняше правилно, беше, че се боял от „още едно фалшиво обвинение“ в убийство, затова се опитал да мумифицира трупа на жената, като го увил в чували и го скрил под дъските на пода. Защитникът бе пледирал пред съдия, несклонен да прояви съчувствие, че новаторският подход на клиента му се дължал на проблем, развит вследствие на тежка злоупотреба с наркотици.

– Но не я беше убил той, нали? – попита Робин, като се мъчеше да си припомни какво пишеше в Уикипедия.

– Била е мъртва от цял месец, затова се съмнявам, че е било лесно да се направят заключения при аутопсията – отвърна Страйк. – Лично аз бих заложил, че той я е убил. Колко трябва да не му върви на един човек, че две от приятелките му да умрат у дома край него, без той да има пръст в това? Уитъкър обичаше смъртта, падаше си по трупове. Твърдеше, че бил гробар като тийнейджър. Околните го вземаха за човек, стигащ до крайности в слабостта си към готиката, или за евтин позьор с неговите некрофилски текстове на песни, Сатанинската библия и прочее глупости. Но той беше зъл и аморален негодник, който разправяше на всеки срещнат, че е зъл и аморален негодник. И какъв беше резултатът? Жените се надпреварваха да се докопат до него. Имам нужда от питие – заяви Страйк. Изправи се и тръгна към бара.

Робин остана загледана след него, леко стъписана от внезапния му гняв. Мнението му, че Уитъкър бе убил два пъти, не беше подкрепено нито от съдилищата, нито, доколкото тя знаеше, от полицейското разследване. Беше привикнала с настояването на Страйк фактите да се събират и документират грижливо и щателно, с честите му напомняния, че предчувствията и антипатиите могат да имат информативна стойност, но не бива да се допуска те да диктуват посоката на едно разследване. Разбира се, тук ставаше въпрос за родната майка на Страйк...

Той се върна с пинта светла бира „Никълсънс“ и две менюта.

– Прощавай – измърмори, – размислих се за неща, за които не се бях сещал дълго време. Тези проклети текстове на песни...

– Да – каза Робин.

– Да му се не види, няма как да е Багера – заяви объркано и нервно Страйк, като прекара ръка през гъстата си къдрава коса, от което тя си остана съвършено непроменена. – Той е професионален гангстер! Ако е открил, че съм дал показания срещу него и е търсил възмездие, щеше да ме гръмне, дявол го взел. Не би се халосвал с отрязани крака и откъси от песни, като знае, че ще пратя полицията по петите му. Той е бизнесмен.

– Уордъл все още ли си мисли, че е той?

– Да – отговори Страйк, – но би трябвало да е наясно по-добре от всеки друг, че процедурите по вземане на анонимни показания са желязно изпипани. Ако не бяха, из целия град щяха да се въргалят мъртви ченгета.