В служба на злото

Изчезването на Платиненорусата беше лишило Робин от непосредствена цел. Къде щеше да спи? Докато стоеше там, група млади мъже минаха преднамерено близо до нея, като единият дори се отърка в сака й. Подуши бира в дъха му.

– Костюма ли си носиш вътре, миличка?

Даде си сметка, че стърчи пред стриптийз клуб. Машинално тръгна по посока на офиса на Страйк и тогава мобилният й из­звъня. Без да се замисли, отговори.

– Къде се дяна, по дяволите? – прозвуча в ухото й сърдитият глас на Страйк.

Тя едва имаше време да се зарадва, че не е попаднала на Матю, преди той да продължи:

– Цял ден се мъча да се свържа с теб. Къде се намираш?

– На Тотнъм Корт Роуд – отговори тя и побърза да се отдалечи от все още подвикващите й мъже. – Платиненорусата едва сега влезе вътре и Двата...

– Аз не ти ли казах да не оставаш навън по тъмно?

– Тук е добре осветено – оправда се Робин.

Мъчеше се да си спомни дали е забелязвала наблизо туристически хотел от системата „Травълодж“. Трябваше й нещо чисто и евтино. Непременно евтино, защото щеше да харчи от общата сметка и бе твърдо решена да не надхвърля сумата, която тя е внесла.

– Добре ли си? – попита Страйк вече не така агресивно.

В гърлото й се надигна буца.

– Добре съм – отвърна насилено спокойно, колкото можа. Опитваше да се държи професионално, така, както би искал Страйк.

– Още съм в офиса – уведоми я той. – Ти на Тотнъм Корт Роуд ли каза, че си?

– Прощавай, трябва да затварям – изрече с напрегнат и студен тон и прекрати разговора.

Страхът, че ще се разплаче, дотолкова я завладя, че й се наложи да затвори. Уплаши се, че той щеше да й предложи да се срещнат и видеха ли се, тя би му разказала всичко, а това беше недопустимо.

Внезапно по бузите й потекоха сълзи. Нямаше си никой друг. Ето на! Призна си го най-после. Хората, с които вечеряха през уикенда, с които ходеха на ръгби мачове, бяха все приятели на Матю, негови колеги, бивши състуденти. Тя си нямаше никого освен Страйк.

– О, боже – проплака, като изтри очите и носа си с ръкава на шлифера.

– Добре ли си, гълъбче? – подвикна беззъб скитник от един вход.

Не можеше да си отговори защо накрая се озова в „Тотнъм“, освен че персоналът я познаваше, ориентирана беше за дамската тоалетна и това беше пъб, където Матю никога не бе стъпвал. Нужно й беше тихо кътче, където да потърси на спокойствие евтино място за преспиване. Също така жадуваше за питие, което беше много нетипично за нея. След като наплиска лицето си със студена вода в тоалетната, взе си чаша червено вино, отнесе я на маса и отново извади телефона си. Беше пропуснала още едно обаждане от Страйк.

Мъжете на бара я поглеждаха. Сещаше се как изглежда – сама, със следи от сълзи по лицето, със сак до себе си. Е, нищо не можеше да направи по въпроса. Написа в мобилния си телефон „Травълодж“ в близост до Тотнъм Корт Роуд и изчака бавния отговор, като пиеше виното си може би по-бързо, отколкото бе редно да го прави на празен стомах. Не беше закусвала и обядвала, изяла беше само пликче чипс и ябълка в студентското кафе, където Платиненорусата беше седяла да учи.

Имаше „Травълодж“ в Хай Холборн. Той би трябвало да й свърши работа. Поуспокои се донякъде, като знаеше вече къде ще прекара нощта. Отиде да си вземе втора чаша вино, като внимаваше да не среща погледа на никого от мъжете край бара. Вероятно трябваше да се обади на майка си, хрумна й внезапно, но такава перспектива отново заплашваше да я разплаче. Все още не бе готова да понесе обичта и разочарованието на Линда.

Едър мъж с прилепнала шапка влезе в пъба, но Робин решително не отместваше поглед от чашата си с вино и парите, с които плащаше. Не искаше да дава и най-малкия повод на изпълнените с надежда мъже наоколо, че има желание някой от тях да се присъедини към нея.

Втората чаша вино значително я отпусна. Тя си припомни как Страйк толкова много се беше напил в същия този пъб, че едва можеше да ходи. Това беше единствената вечер, когато бе споделил лична информация. Може би тази бе истинската причина да бъде тук, помисли си и вдигна очи към пъстрия стъклен купол отгоре. Това беше бар, където отиваш да пиеш, когато откриваш, че любимият ти човек не ти е верен.

– Сама ли сте? – чу мъжки глас.

– Чакам някого – отвърна.

Беше й малко размазан, когато вдигна поглед към него – жилест рус мъж с бледосини очи. Видя, че не й е повярвал.

– Може ли да почакам с вас?

– Не може, никакви такива, мамка му – прозвуча друг мъжки глас, много познат.

Беше пристигнал Страйк – висок, смръщен, отправил гневен поглед към непознатия, който се оттегли с подвита опашка при приятелите си на бара.

– Какво правиш тук? – попита Робин, изненадана да открие, че езикът й бе изтръпнал и натежал след двете чаши вино.

– Теб търся – отвърна Страйк.

– Но как разбра, че съм тук?

– Нали съм детектив. Колко такива изпи? – попита той, като погледна към чашата й с вино.