В тъмните гори

Никога не бе чувствал нищо подобно към никоя жена. Разбира се, бе имало няколко, които бе харесвал много, както и такива, които бяха твърдели, че го обичат. Винаги имаше възможност да бъде с някоя самка, когато усетеше необходимост. Но никога не бе изпитвал това, което изпитваше сега към непознатото момиче.

Беше по-различна. Само ако можеше да седне до нея, да вземе ръката й и да говори тихо сред нощната тъма…

Но призори тя щеше да бъде мъртва.

Той вече чувстваше загубата като дупка в гърдите си.

Никога нямаше да я види повече.

Ако беше само до него, щеше да се върне там, може би. И щеше да се измъкне. Но онези щяха да дойдат след това за Пеги и Джени.

Така че всички трябваше да бягат. Цялото семейство!

А защо не? Ако успееха да пресекат владенията на онези, всичко щеше да е наред. Тогава щеше да заведе жената, да речем, в Лос Анджелис…

Ти вече виждаш живота си в бъдещето!

Той рязко се изправи. Втурна се към входната врата и я отвори. Натисна ключа за осветлението. Премигвайки при внезапно бликналата светлина, се насочи към шкафа с оръжията. Извади пушка „Уинчестър“ калибър 30–30, взе кутия с патрони и хукна обратно навън.

Старият му понтиак бе паркиран на улицата. Пришпори го към къщата на сестра си, която се намираше на две пресечки от неговата. Почука силно по вратата и, без да чака отговор, връхлетя вътре.

— Пеги!

Тя тутакси със загрижено лице изскочи от кухнята.

— За Бога, Джон…

— Трябва да говоря с теб. Навън.

От вратата на кухнята се показа Ханк. Гледаше Робинс с подозрение.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Просто искам да разменя две думи с Пеги.

Очите на Ханк се присвиха.

— Някаква голяма тайна, а?

— Тя ще ти каже после.

Робинс сграбчи сестра си за ръката и я изведе навън.

— Тази нощ ще се изметем оттук — каза той.

— Какво?

— Тази нощ ще избягаме. Там имаше едно момиче. Връщам се за него.

— Джони, недей!

— Трябва!

— О, Боже! Мили Боже!

— Изчезваме оттук! Всички!

— Не!

— Ще се върна колкото се може по-скоро. Нека Ханк и Джени да са готови за тръгване.

— Ханк няма да напусне. Знаеш това. Няма да напусне това място за нищо на света.

— Това си е негов проблем.

— Джон, не можеш да ни сториш това!

— Нима искаш да прекараш остатъка от живота си тук? Искаш ли го, Пег? Нима искаш Джени да отрасне така, както ние отраснахме? Нима искаш и тя да се превърне в убиец, каквито сме всички ние?

В очите й избиха сълзи и се стекоха по бузите.

— Не можем да напуснем!

— Ще го направите!

— Ами Ханк?

— Ако не иска да дойде, да върви по дяволите. Ще се чувстваш по-добре без него.

— Предполагам, че е така, но…

— Той не може да те спре. — Джони прегърна силно сестра си. — Не се тревожи, окей? Ще се справим!

Тя поклати глава.

— Не прави това! Моля те, Джон, не го прави!

— Връщам се до половин час — каза той и се качи в колата си.

Седма глава

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Нийла.

— И как смяташ да стане това?

— Не знам.

Гласът на Нийла я издаваше, че всеки миг ще избухне в плач. Заизвива китките си в безнадежден опит да се освободи и белезниците издрънчаха.

— Трябва бързо да измислим нещо — каза Шери. — Онова изсвирване беше сигнал.

— Може би ако подърпаме малко насам-натам, ще се освободим.

— Да опитаме.

Заизвиваха китките си, жулейки ги о безкория ствол на олисялото дърво.

— И двете ми ръце са здраво прикрепени — промълви след малко Шери.

— Моята дясна пък като че ли дава известни надежди…

— Исусе! — шепнешком възкликна Шери.

— Какво става?

— Има някой на дървото!

Нийла погледна надясно и повдигна глава.

— Гледай в другата посока и зад нас — допълни Шери.

Нийла обърна глава наляво. Вдигна очи към голите клони на изветрелия ствол. Първоначално видя само назъбени крайници, които изглеждаха на бледата лунна светлина като кости без плът. После единият от тях се раздвижи и тя разбра, че това всъщност е крак. До него се поклащаше втори. Тя погледна още по-нагоре и видя голо бедро, торс и глава с разрошени коси. Съществото може би имаше гърди, но тя не можеше да ги различи.

— Жив ли е? — прошепна Нийла.

— Не съм съвсем сигурна, но ми се струва, че е мъртъв.

Нийла продължи да се вглежда, фигурата сякаш бе яхнала един клон с отпуснати встрани ръце. Главата й бе клюмнала надолу, като че я наблюдаваше.

— Мисля, че единият крак помръдна — промълви тя. — Може и да е било от вятъра.

— Надявам се да е така.

— Би предпочела да е мъртъв ли? — попита Нийла.

— По дяволите, да. Нима е по-добре да слезе и да ни докопа?

— Господи, дори не го и казвай!

— Вероятно той е един от тях, каквито и, по дяволите, да са те. Искам да кажа, защо иначе ще виси там?

Нийла не отговори. Продължи мълчаливо да наблюдава неподвижната фигура, докато вниманието й не бе отклонено от приближаващото се бръмчене на автомобилен двигател. Оттатък поляната се появиха светлини от фарове.

— Те се връщат!

Докато светещите фарове се приближаваха, тя забеляза, че са по-високи от тези на пикапа.

— Някой друг е — каза тя. — Мисля, че е камион.

— Все тая — отвърна унило Шери.