В тъмните гори

Той се придвижи към ъгъла на къщата. Видя нови крули. Преброи ги — осем. Ако се наложи, биха получили подкрепление от другите, които пазеха отпред.

Отиде зад къщата. И там имаше към тринадесет или четиринадесет. Разхождаха се безцелно зад преградата от колове.

Чу шум зад себе си и светкавично се обърна. Беше Нийла. Дулото на пушката му беше на сантиметри от корема й.

Тя за миг го погледна ужасено. После се усмихна и каза:

— Не стреляй.

— На косъм бях да го сторя. Защо си тук?

Тя вдигна рамене.

— Вътре е много горещо.

— Навън е още по-горещо.

— Но ти си навън. Какво правиш?

— Оглеждам се за евентуален изход.

— Някакви изгледи?

— Още не.

Тя огледа поляната. Няколко кичура коса се бяха залепили за потното й чело. Цялото й лице беше покрито с пот.

Малките лунички под очите й бяха изпъкнали от слънчевия загар. Капчица пот се претърколи към ъгъла на устните й. Тя я близна с език. После изтри лицето си с края на блузата. Остави я разгърдена.

— Защо не ни нападат? — попита тя.

— Не съм много сигурен, но ми се струва, че се намираме на свещено за тях място или нещо от този род. Колкото и да се приближават, винаги спират пред коловете с главите.

— Аз също щях да спра, ако имах избор.

— При тях това не е само отвращение, а и нещо друго. Логично е. Та за тези крули не представлява нищо да хванат човек и да го нарежат жив къс по къс. Явно друга причина, и то сериозна, ги кара да стоят надалеч.

— Като например преклонение пред техните предци, чиито глави стърчат набучени тук.

— Да.

— Това е добре за нас.

— Добре е, ако не смятаме…

Нийла кимна и го прекъсна:

— Ако не смятаме това, че не можем да се измъкнем. — Тя се облегна на дървената стена на къщичката и пъхна палци в джобовете на панталоните си. И шията, и гърдите, и корема й бяха покрити с пот. — Ще направим ли опит все пак?

— Налага се. Ще почакаме да се стъмни. Тогава ще се измъкнем. И то именно от тази страна. Тук кръстовете не са така нагъсто забити. Ако се изхитрим да попълзим, без да бутнем никой от тях…

— В прилично положение ли сте? — чу се гласът на Шери.

Нийла бързо притвори блузата си, върза я на възел на корема си и извика в отговор:

— Да!

Шери се показа иззад ъгъла.

— Какво подготвяте? — попита тя.

— Себе си.

— Може би ония точно това чакат.

Робинс не се усмихна.

— Планираме бягство тази нощ — отговори той.

— И по какъв начин, ако смея да попитам?

Робинс обясни. Докато говореше, Шери обърна поглед към главите. Втренчи се в тях. Потъна в мислите си.

— Знам, че няма да е лесно — каза Робинс. — И на мен не ми се минава пак оттам. Но не можем да стоим тук вечно.

— Бих предпочела да остана — каза Шери.

Опита се да се засмее. Но смехът й приличаше по-скоро на ридание.

— Няма да е толкова зле — обади се Нийла.

— И тази перспектива е не по-малко шибана от първата — каза Шери.

— Ще тръгнем, когато се стъмни — намеси се Робинс. — Така че разполагаме с цял ден, за да обмислим бягството.

Двадесет и седма глава

— Колата е в гаража — съобщи Хог, когато отново се събраха в алеята. — Но прозорците са със спуснати пердета и не можах да видя нищо през тях.

— Странно е, че Филипс е спуснал всички пердета — каза Рой. — Но знаеш ли кое е още по-странно? Това, че вратите са заключени. И предната и задната. Пробвах и двете. Съвсем тихо, разбира се.

— Какво чак толкова странно има в това, че е заключил вратите?

— Просто това, че Филипс не заключва къщата си. Никога. Така че тази работа е подозрителна.

Хог кимна в знак на съгласие. Странно, наистина. Обърна поглед към Розовото листенце. Тя му намигна.

— Ще проникваме ли вътре? — попита той.

— Готов съм, ако и в теб има такава готовност — отвърна Рой и погледна към Розовото листенце. — Какво ще кажеш, сърчице?

В отговор тя близна вътрешната част на лявата си длан и плесна дръжката на чука.

— Какво ще изгубите? — попита Арт. — Ако не ви откарам оттук, ще ви хванат. Нищо не губите, ако ми се доверите.

Джени отпи голяма глътка мляко и остави чашата.

— Не му вярвам, мамо. Още щом се озовем в багажника, ще бъдем под неговата власт — каза тя.

— А как ще се измъкнем оттук?

— Бих могла да се скрия на задната седалка под одеяло така, че да не се виждам. По този начин ще го държа на прицел и ще го застрелям, ако се опита да направи нещо нередно.

— Все пак ония, които са завардили пътя, ще те видят — каза Арт.

— Може би да, може би не. Ако тръгнем по тъмно…

На вратата се звънна.

Настъпи тишина. Джени почувства същата паника, която я бе обхванала неотдавна, когато, след като се бе качила на едно дърво, загуби опора и замалко не падна.

Майка й бе пребледняла и силно изплашена.

Джени пое дълбоко въздух.

— Кой ли е това? — попита шепнешком.

— Не знам — отвърна Арт.

Тя грабна влажната и измачкана носна кърпа.

— Отвори си устата.

Арт се ухили.

Входният звънец отново се обади.

Джени взе лъскавия автоматичен пистолет и опря дулото в устата му. Видя страх в очите му. Той знаеше, че тя може да го застреля. Беше го правила вече.

Арт отвори устата си. Джени пъхна в нея кърпата.

— Мамо, сложи лепенката.