В тъмните гори

Чу се ново иззвъняване, докато тя крачеше към всекидневната. Погледна към входната врата. Но на нея нямаше нито шпионка, нито процеп, през който да хвърли око.

Страничният прозорец беше със спуснато перде. Тя се запита дали да не рискува и да повдигне крайчеца на пердето, за да види кой е пред вратата.

Не. По-добре ще е просто да изчакам, готова за стрелба.

Който и да е отвън, ще си отиде.

Потрепна, когато топката на бравата се раздвижи.

Ами ако онзи има ключ?

Откъм кухнята се чу трясък на счупени стъкла.

— Джени!

* * *

Пердето на прозорчето над мивката се изду навътре под удара на счупеното стъкло. После се показа ръка, която се протегна към корниза. Смъкна го. Пердето падна в мивката.

В рамката на прозорчето се показа бузест, плешив мъж. Рой от мотела. В ръката си държеше тъмен револвер, който бе насочил към Пег.

— Никой да не мърда! — извика той със запотено и усмихнато лице.

Нещо удари в кухненската врата. Тя се разтърси, но устоя.

— Мамо!

Погледът на Рой се отмести от Пег, а заедно с него и револверът му.

Пег легна на пода. Прозвучаха последователно два глухи изстрела, последвани от един по-силен.

— Мамо, бързо!

Пег се пъхна под масата и запълзя.

Вратата отново се разтресе от силен удар.

Пег бутна стола, изпречил се на пътя й. Запълзя към антрето, откъдето Джени бе открила огън.

Момичето пак стреля.

— Можеш да станеш! — задъхано каза то на майка си.

Пег измина останалото разстояние на прибежки. Смъкна се върху килимчето в антрето. Погледна назад — на прозореца нямаше никой.

В следващия миг вратата на кухнята се отвори с трясък.

Връхлетя Уилис Хог и се огледа изненадано. Опита се веднага да отстъпи назад. Но застаналият зад него Рой го избута напред.

Джени стреля. Изненадата на лицето на Хог прерасна в удивление. Той падна по задник и се загледа в дупката, която се бе отворила в корема му.

Рой се прицели бързо и стреля.

Джени изкрещя.

Пег изплашено се обърна към нея. В ръката си Джени вече не държеше нищо. Протегнатите й пръсти силно трепереха. Лъскавият автоматичен пистолет лежеше отхвръкнал на метър от нея върху килимчето.

— Изстрел за милиони! — гръмко обяви Рой.

Прекрачи гърчещото се тяло на Хог и, кискайки се, тръгна към Джени и Пег.

Двадесет и осма глава

Корди успя да види твърде малко от селището, преди да я напъхат в една колиба от клони.

— Оставаш тук — каза й Лили. — Грар трябва да те види.

После Корди остана сама. Седна с кръстосани крака в средата на колибата. Слънчевите лъчи, проникващи през покрива от листа, покриваха пода със светли петна. Тя въздъхна. Приятно й беше, че се освободи от мъртвото тяло. Но по-късно…

Не й се мислеше за онова, което щеше да стане по-късно.

Поне засега не се намираше в опасност.

Бяха я приели.

Чукаха я безпощадно. Кигит се опита да я убие. Но тя издържа и се справи добре. Беше почти станала една от тях.

С двете си длани изтри потта, която се стичаше по лицето, раменете и гърдите й.

Само да спечели доверието им, ще намери начин да избяга.

Макар че това можеше да отнеме доста време. Дни, седмици…

Кожата, покриваща входа на колибата, се отмести и оттам се появи същество, придвижващо се само на косматите си ръце. Корди затаи дъх. Сграбчи бедрата си и заби нокти в запотената плът, борейки се с напиращото в нея желание да побегне или да закрещи.

Установи, че създанието всъщност е мъж. Но мъж, засегнат от ужасна деформация — без крака и напълно разплут. Устата му се изкриви в ехидна усмивка.

— Грар?

Чудовището се примъкна още по-наблизо.

Корди стисна още по-силно бедрата си. Ноктите й пуснаха кръв.

На сантиметри от краката й той се спря и погледът му обшари тялото й.

Не!

Само не той!

Гледайки го във воднистите му очи, тя си даде ясна сметка, че е по-скоро готова да умре, отколкото да му се отдаде. Инстинктивно покри с длани гърдите си.

Създанието изръмжа.

— Не! — прошепна тя.

В този момент кожата на входа се отмести и вътре влезе мъж. Стар, слаб мъж. Когато заговори, уродът се отмести назад.

— Аз съм Грар — каза той. — Този наш приятел е Хет. Твоето име как е?

— Корделия.

Мъжът се придвижи напред на четири крака. Колибата беше твърде ниска, за да може човек да стои прав. Носеше пола от дълги коси, които метяха пода, докато лазеше. Косите бяха разноцветни: кестеняви, рижи, руси и гарвановочерни.

Мъжът седна срещу Корди и кръстоса крака.

— Ти си една от онези, които избягаха от дърветата миналата нощ.

— Да.

— Както разбирам, желаеш да станеш една от нас.

— Да.

— Защо?

Дали под този въпрос не се криеше уловка? Но тя не забеляза злонамереност в очите му.

— За да не бъда убита — отговори тя.

— Присъединяването към нас не дава гаранции за това. Тук има опасности, за които нищо не знаеш.

Тя кимна.

— Трябва да ни родиш деца — продължи той. — Деца, които да заменят онези, които загинаха. Да ни дадеш свежа кръв, която да се смеси с кръвта на нашите предци. Без нова кръв децата ни се раждат слаби и уродливи като Хет. — И той кимна с глава към безформеното същество в ъгъла. — Кръвта на неговите родители беше лоша.