В тъмните гори

Боеше се Розовото листенце да не подходи към тях с чука.

Рой и жена му довлякоха тялото на Арт до съседното дърво и го облегнаха на него. Обърнаха към Пег кървавата маса — лицето му.

— Приятно прекарване! — каза Рой.

Розовото листенце им махна с чука за довиждане.

После Рой поднесе към устните си лъскава свирка. Наду я и над поляната прозвуча режещ ушите звук.

Докато се оттегляха припряно, тялото на Арт се срина. Розовото листенце понечи да се върне, но Рой я затегли към камиона.

Скоро той потегли, следван от колата на другите двама мъже.

Пег и Джени останаха сами.

Пег затвори очи. Заслуша се в бръмченето на отдалечаващите се двигатели на возилата. Дочуваше жуженето на пчелите и мухите и чуруликането на птичките.

— Да се измъкнем оттук! — каза Джени.

— Как?

— Остана ми един от ножовете. Онзи в чорапа ми.

— Той реже ли стомана?

— Не е нужно да реже точно стомана. Май някой скоро ще дойде за нас и ще отключи белезниците.

— Не го очаквам с нетърпение.

Тридесет и първа глава

Някакъв великан преследваше Корди през местност, осеяна с ослепително бели и голи дюни. Докато бягаше, тя уплашено проплакваше.

Ох, само да не ме улови!

Сянката му вече бе между нея и слънцето. Опита се да тича по-бързо. Оказа се непосилно, краката й затъваха в пясъка.

Видя как сянката му вече протяга ръце към нея.

Огромна длан я сграбчи за рамото. Пръстите й бяха сухи и костеливи.

Корди се обърна и отхапа малкото й пръстче.

Великанът изрева от болка и я пусна. Тя отново се затича. Изплъзна се от сянката му. Остави го далеч зад себе си. Но се беше изгубила, а и дюните изглеждаха непознати. Не искаше да остава сред тях след стъмване.

Къде са мама и татко?

Трябва да са наблизо. Не можеха да я оставят съвсем самичка на такова ужасно място.

Опита се да изкрещи, но пръстът на великана се намираше все още в устата й. Тя го изплю в ръка. Колко странно! Та той бе толкова малък, сякаш бе неин.

Сложи го на чуканчето на липсващия си собствен пръст. Пасна идеално.

Затича се отново, но пръстът падна и изчезна в пясъка. Тя коленичи и започна да рови.

Ах, ето го!

Задърпа го, но той не поддаде. Задърпа по-силно. От пясъка се показа цяла длан, после ръка…

Уплашена, тя отстъпи назад.

Онзи, който беше зарит в пясъка, се надигаше!

Най-накрая се измъкна целият и седна. От тялото му продължаваше да се сипе пясък. Той се ухили и каза:

— Здрасти, Корди.

— Бен? Мислех, че си мъртъв!

— Не съм — отвърна и заизтръсква пясъка от косата си.

Не, не беше пясък, а мравки.

— Бен!

Той затръска още по-силно главата си. Но тя се откачи и падна в скута му. Корди се изправи и закрещя.

Намираше се в колибата.

До нея седеше Лили, която я попита:

— Кошмар?

Корди вдигна ръката си. Беше превързана с кървав парцал и туптеше от болка.

— Пръстът ми! — възкликна тя.

— Да. Щастливка си, че това е всичко, което си загубила. Грар не ти вярва много.

— Но аз му казах, че ще направя всичко, което се иска от мен! Какво повече? Господи, пръстът ми!

— Трябва да тръгваме. Ела!

Корди запълзя зад Лили, пазейки се да не се подпре на земята с ранената си длан. Слънцето навън я ослепи. Примижавайки, тя се изправи на крака.

Приближи се Грар. Полата от коси се замяташе около краката му. В ръката си държеше къса извита сабя. Заприлича й на филм за Гражданската война. Той я подаде на Лили, като промърмори нещо на другия език.

Лили кимна и се обърна към Корди.

— Ела с мен.

Корди се загледа в полето от колове и глави. Освободи ръката си от захвата на Лили.

— Твоите приятели са в къщичката.

Корди разтърси глава. Чувстваше се замаяна.

— Ето, вземи това. — Лили й подаде сабята с ръкохватката напред. — Използвай я, за да убиеш мъжа.

Корди пое сабята. Тежестта като котва свали ръката й надолу.

— Върви — каза Лили. — Колкото по-бързо го направиш, толкова по-бързо ще изнесем задниците си оттук. — Корди забеляза страх в очите й. — Не искаме да сме тук, когато той се завърне.

Корди се почувства неспособна да помръдне.

Но Лили я побутна и тя закрачи напред. Главите сякаш се поклащаха пред погледа й. Една птица се спусна към тях. Черна птица. Кацна върху най-близката глава и заби клюн в челото й. Черепът се пропука. Нито капка кръв.

Главата й се видя странно позната.

Това лице…

Бен!

Тридесет и втора глава

— Някой идва насам! — съобщи Нийла.

Робинс се втурна към отворената врата. Грабна пушката. Коленичи и се прицели в момичето. Тя се приближаваше, залитайки между коловете и блъскайки се от време на време в някой от тях.

— Пияна ли е? — попита Шери.

— Със сигурност нещо не е наред — каза Нийла.

Робинс наведе дулото на пушката.

— Застреляй я, за Бога!

— Но тя идва съвсем сама — каза той.

— И какво от това?

— Изглежда като невменяема — отбеляза Нийла.

Робинс се изправи. Излезе навън.

— Джони, какво правиш? — попита Шери.

— Почакайте — каза той.

Изтича към ъгъла на къщичката. Огледа коловете от другата страна. Не се виждаха крули сред тях.

— Джони, какво…?

Без да отговори, той се втурна към задната част на къщичката. После се върна обратно при вратата.

— Всичко е наред — каза той. — Тя наистина е самичка.