В тъмните гори

— Или пък вирусът е пипнал него. — Рой облещи очи при внезапната мисъл, която го бе споходила. — Може би женски вирус?

— Накъде биеш, Рой?

— Случайно виждах как Арт Филипс се среща тайно с Пег Стоувър.

— Ами да, точно така!

— Повярвай ми. Малко е странно това, че не е отворил именно днес, като се има предвид какво се случи нощес.

— Печелиш червена точка.

— Мисля тутакси да се втурна към дома на Филипс и да видя какво става там.

— И аз смятах да се насоча натам.

Рой присви очи.

— Така ли?

— Защо да не обединим усилията си? Ако намерим кокошката и пиленцето, ще делим наполовина.

— Да тръгваме. Ще вземем моя камион. А и Розовото листенце. Няма да й хареса, ако пропусне предстоящите изненади.

Хог чакаше в офиса на мотела. Не седеше на едно място. Безпокоеше се, че претърсвачите на къщите ще стигнат до дома на Филипс преди тях. Ако това се случи, той ще загуби хиляда долара — половината от обичайното възнаграждение за залавянето на двама отцепници.

Вратата в задната част на рецепцията се отвори. От нея излезе Рой. Повдигна хавайската риза над корема си, който приличаше на бяла топка. Пъхна в колана си револвер.

— Нямаш ли ютийка и за мен? — попита Хог. — Готов съм да я наема срещу заплащане.

— Това бебенце е единственото, което имам.

— Да поспрем пътем при моя дом.

— Тогава тръгни към дома си с твоята кола. Ще се срещнем направо при Филипс.

— Всъщност едва ли е нужно чак толкова да се въоръжаваме.

Не искаше да рискува и да им дава преднина.

Вратата изскърца. От нея излезе Розовото листенце. Тя изтрака с изкуственото си чене към Хог. Същевременно му намигна с единия си плътно гримиран в синьо клепач.

— Добро утро — каза той.

Тя отвърна на поздрава му, като вдигна чука към периферията на каубойската си шапка, при което я накриви на една страна. Но не си направи труда да я намести.

Заизлиза иззад плота на рецепцията. Хог забеляза, че гърдите й свободно се провесваха под широката й тениска. На фланелката с огромни букви пишеше „Бейби“. А една стрелка сочеше надолу.

Наистина е съвсем откачена, отбеляза мислено Хог.

Когато се показа цялата, той помисли, че е гола от кръста надолу. После видя, че е по розови бикини с доста скромни размери.

Ще трябва да разкажа на Терк за това, помисли си той.

Докато вървяха към камиона на Рой, Хог се стараеше да не гледа в нея. Тя се качи първа, като се надупи, излагайки пред очите му висящия си сбръчкан задник. Сигурен, че го прави нарочно, Хог отвърна поглед встрани.

Розовото листенце изчезна в задната част на камиона, а Хог зае мястото до шофьора.

— Ще делим фифти-фифти — каза той. — Розовото листенце не се брои.

— Споразумението си е споразумение.

— Много добре.

Докато камионът пресичаше шосето, изотзад се появи Розовото листенце. Подаде на Хог железен лост.

— Черепотрошач — каза тя.

Дъхът й излъчваше адско зловоние.

— Благодаря.

След около минута и нещо Рой паркира на една пресечка и загаси мотора.

— Къщата на Филипс е три порти по-нататък — каза той.

— Няма да е подходящо направо да се изтъпаним пред вратата и да позвъним, нали?

— Това няма да ни отведе далеч — съгласи се Рой. — Нуждаем се от план.

Двадесет и шеста глава

Робинс се събуди. Нийла се беше сбила и спеше до него на постелята от кожи. Той повдигна глава. Шери стоеше в предната част на стаята и, долепила око до цепнатината, бдеше.

Той внимателно отмести ръката на Нийла от корема си. Стана и отиде при Шери.

— Какво правят ония?

— Продължават да стоят там.

Робинс погледна през цепнатината.

— Какво, по дяволите, чакат?

— Може би имат намерение да ни уморят от глад. Държат се на достатъчно разстояние, за да не пръснеш с изстрел главата на някой от тях.

— М-да.

Той се отдалечи от стената. Вдигна края на тениската и изтри потта от лицето си. После взе пушката. Отиде до вратата и я отвори. Въздухът навън се оказа по-горещ от този в къщата.

— Всъщност — каза Шери, — мисля, че няма да умрем от глад, защото първо ще пукнем от жажда.

— Няма да ни се случи нито едното, нито другото.

— Какво замисляш? Колективно самоубийство?

— Замислям да се измъкнем оттук.

— Дръжки.

Той пристъпи навън. Присвивайки очи от силната слънчева светлина, се загледа през кръстовете и набучените глави.

Отвъд тях имаше над двадесет крули. Не правеха нищо. Размотаваха се нагоре-надолу като на пикник.

Пикник.

Робинс се изсмя невесело при тази мисъл.

Неколцина от крулите се оживиха, когато го забелязаха. Започнаха да го сочат. Един по-младичък от тях се затича напред. Спря до самия край на коловете и хвърли копие в негова посока. Робинс се загледа в полета му. Знаеше, че няма да долети до него. И наистина не го достигна. Отнесе част от лицето на една от набучените глави. Главата се завъртя и черната й коса се завихри след нея.

Гневни гласове нарушиха тишината.

Двамина крули се нахвърлиха върху момчето. Повалиха го на земята и го заритаха.

Дали защото бе хвърлил копието по безнадеждно далечна цел?

Или пък защото бе повредил една от главите?

Може би защото смятат това място за свещено, помисли си Робинс. Ето защо не навлизаха в него.