Вампирът Лестат

— Но ти не пропадна, Лестат! — веждите му се повдигнаха. — Студът, гладът — теб нищо не те спираше! Ти бе триумф! — гневът отново уплътни гласа му. — Ти не се пропи и не се търколи в канавката. Ти преобърна всичко наопаки! И във всяка страна от нашия предполагаем провал ти намираше възторг, безкрайни бяха твоето въодушевление и страстта, която бликаше от теб — и светлината, светлината винаги! И в точно съотношение с излъчваната от теб светлина в мен имаше мрак! Всеки възторг ме пронизваше и пораждаше точно толкова мрак и отчаяние! И после — магията, когато ти се сдоби с магията, о, ирония на ирониите, ти ме закриляше от нея! И какво направи ти? Използваше сатанинските си сили да поощряваш дейността на един добър човек!

Обърнах се. Видях ги, разпръснати в полумрака, и по-далече — фигурата на Габриел. Видях как светлината огря ръката ѝ, когато я вдигна и ми помаха да си тръгваме.

Ники протегна ръце и докосна раменете ми. Усещах омразата в докосването му. Противно бе да те докосват с омраза.

— Като нехаен слънчев лъч ти разгроми прилепите в старото сборище — прошепна той. — И с каква цел? Що е то — изчадие — убиец, изпълнено със светлина!

Обърнах се и го ударих така, че го запокитих през гримьорната. Десницата му строши огледалото, а главата му се тресна в далечната стена.

Той се просна като потрошен върху камарата стари дрехи, после погледът му отново се изпълни с решителност, а лицето му се отпусна в бавна усмивка. Изправи се и бавно, като в скандална битка на смъртни, приглади палтото си и разрошената си коса.

Също като моите жестове в Гробището на невинните, когато моите похитители ме блъснаха на земята.

И той се приближи със същото достойнство, а по-уродлива усмивка от неговата не бях виждал.

— Презирам те! — възкликна той. — Но аз приключих с теб. Получих от теб силата и знам как да я използвам, а ти — не! Най-сетне съм в царство, в което избирам да възтържествувам! В мрака вече сме равни. И ти ще ми дадеш театъра, защото ми го дължиш, пък и ти си дарител, нали? Даряваш златни монети на гладни деца. И после никога вече няма да погледна твоята светлина.

Той ме заобиколи и протегна ръце към другите.

— Елате, красавци мои, елате, имаме да пишем пиеси, работа да вършим! Имате да се учите от мен. Аз знам какви са смъртните в действителност. Трябва да се заловим сериозно с изобретяването на нашето мрачно и великолепно изкуство. Ще създадем сборище на сборищата! Ще правим нещо невиждано и нечувано!

Останалите ме поглеждаха — уплашени, колебливи. И в този скован и напрегнат момент аз се чух да вдъхвам дълбоко. Зрителното ми поле се разшири. Аз отново видях кулисите около нас, високите греди, стените на декорите, разцепващи мрака, и по-нататък — малкото сияние в подножието на прашната сцена. Видях театъра, обвит в мрак и в един безкраен спомен пред мен се изниза всичко, случило се тук. И видях как от един кошмар се излюпва друг кошмар и една история свършва.

— Театърът на вампирите — прошепнах. — Ние приложихме върху това местенце Мрачната магия — никой от останалите не посмя да отговори. Никола само се усмихна.

И когато се обърнах и си тръгнах, аз вдигнах ръка в жест, който ги подкани да се втурнат към него. Сбогувах се.

Бяхме недалеч от светлините на булеварда, когато изведнъж се спрях. Безмълвно ме връхлетяха стотици ужаси — че Арман ще дойде и ще го унищожи, че новооткритите му братя и сестри ще се уморят от неговата неистовост и ще го изоставят, че утрото ще го завари да се препъва по улиците, неспособен да си намери скривалище от слънцето. Погледнах към небето. Не можех нито да говоря, нито дори да дишам.

Габриел ме прегърна и аз я притиснах и зарових лице в косите ѝ. Като хладно кадифе бяха кожата ѝ, лицето ѝ, устните ѝ. И нейната любов ме обгради с чудовищна чистота, която нямаше нищо общо с човешките сърца и човешката плът.

Повдигнах я от земята в прегръдките си. И в мрака ние бяхме любовниците, издялани от един и същ камък, които изобщо не помнеха да са живели разделени.

— Той направи своя избор, сине — рече тя. — Стореното — сторено, сега ти си свободен от него.

— Майко, как можа да го кажеш? — прошепнах. — Той не знаеше. И още не знае…

— Пусни го, Лестат. Те ще се погрижат за него.

— Но сега трябва да открия онзи дявол Арман, нали? — рекох уморено. — Трябва да го накарам да ги остави на мира.

Следващата вечер, когато дойдох в Париж, научих, че Ники вече е ходил при Роже.

Беше дошъл един час по-рано и думкал по вратите като луд. С крясъци от тъмното той настоял да му се даде нотариалният акт на театъра и пари, които твърдял, че съм му обещал. Заплашил Роже и семейството му. Освен това наредил на Роже да пише на Рено и на трупата му в Лондон да си дойдат, че ги чакал нов театър, и че той очаквал да се завърнат незабавно. Когато Роже отказал, той поискал адреса на актьорите в Лондон и започнал да тараши писалището му.

Щом чух всичко това, изпаднах в мълчалив гняв. Значи той щеше да превърне всички във вампири, така ли — това демонично новаче, това безразсъдно, неистово изчадие?

Това нямаше да стане.