Вампирът Лестат

Един нов елемент на подигравка се вклини в безкрайната мелодия — синкоп, който разклати песента и я направи едновременно още по-мъчителна и още по-сладка.

Мятащите се кукли с вдървени стави го обкръжиха, тътреха крака и се клатеха по дъсчения под. С разперени пръсти и клатещи се насам-натам глави, те танцуваха жита и се извиваха, докато най-накрая всички се изтръгнаха от сковаността си, а мелодията на Ники се разтопи в покъртителна тъга и танцът мигом стана плавен, сломен и бавен.

Сякаш един-единствен ум ги управляваше, сякаш танцуваха не само на музиката, но и на мислите на Ники и той, както свиреше, затанцува с тях, ритъмът се забърза, той се превърна в селския цигулар край огъня на Ланфан, а те заскачаха по двойки като селски любовници — полите на жените се развяваха, мъжете приклякаха, щом повдигнеха жените, всички заставаха в пози на най-нежна любов.

Вцепенен, аз съзерцавах картината: свръхестествените танцьори, цигуларят чудовище, крайници се движеха нечовешки бавно, с омагьосваща грация. Музиката бе като огън, който поглъщаше всички ни.

Сега тя пищеше от болка, от ужас, от чистия бунт на душата срещу всичко. И те отново я претвориха в картина, с разкривени от терзания лица, като трагичната маска, гравирана върху арката над тях, и знаех, че ако не им обърна гръб, щях да се разплача.

Не исках да слушам повече, не исках да виждам повече. Ники се люлееше напред-назад, сякаш цигулката бе звяр, изплъзващ се от неговата власт. Той шибаше струните с кратки, груби удари на лъка.

Танцьорите преминаваха пред него, зад него, прегръщаха го и го улавяха, когато внезапно той вдигаше ръце нагоре и издигаше цигулката високо над главата си.

Висок, пронизителен смях изригна от него. Той разтрисаше гърдите му, разтърсваше ръцете и краката му. А после той наведе глава и се вторачи в мен. И с цяло гърло изкрещя:

— Представям Ви Театъра На Вампирите! Театърът На Вампирите! Най-Великият Спектакъл На Булеварда!

Смаяни, другите се взираха в него. Ала отново, в пълно единодушие, те запляскаха с ръце и се развикаха. Заподскачаха във въздуха, надавайки радостни писъци. Обвиваха врата му с ръце и го целуваха. Затанцуваха в кръг около него и го завъртяха с ръце. Бликна смях, заизлива се с клокочене от всички тях, а той ги притискаше към себе си и отговаряше на целувките им, и с дългите си розови езици те облизваха потта от челото му.

— Театърът на вампирите! — те се откъснаха от него и ревнаха към несъществуващата публика, към света. Поклониха се на светлините на рампата и с писъци и лудуване подскочиха чак до гредите, а после тупнаха върху дъските с екота на буря.

И последните трептения на музиката заглъхнаха в тази какофония от писъци, тропане и смях, звънлив като камбанки.

Не помня кога съм им обърнал гръб, не помня как съм се изкачил по стъпалата на сцената и съм ги подминал. Но трябва да съм го направил.

Защото внезапно седях на дългата тясна маса в моята малка гримьорна, подпрял гръб в ъгъла, с подвито коляно, опрял чело в студеното стъкло на огледалото. И Габриел беше там.

Дишах хрипливо и хриповете ме тревожеха. Виждах разни неща — перуката, която носех на сцената, мукавения щит и те будеха в мен гръмотевични чувства. Но се задушавах. Не можех да мисля.

И тогава Ники застана на вратата, избута Габриел настрани със сила, която я смая, смая и мен, и ме посочи с пръст.

— Е, не ти ли харесва, мой господарю и покровителю? — попита той, като настъпваше към мен. Думите му се лееха в неспирен поток, сливаха се в една-единствена голяма дума. — Не се ли възхищават от това великолепие, от това съвършенство? Не би ли дарил Театъра на вампирите с богатството си, което притежаваш в такова изобилие? Не искаш ли да видиш как твоят театър изпълнява окончателното си величествено предназначение? Как беше — „новото зло, язвата в сърцето на розата, смъртта в самата сърцевина на всичко“…

От немота той бе преминал в мания и дори и когато млъкна, от устните му продължаваха да се леят тихи, безсмислени, безумни звуци, като вода от извор. Лицето му беше изпито и сурово и лъщеше от кървавите капки по него, които цапаха бялата му ленена риза около врата.

А зад него се разнесе почти невинният смях на другите, освен Елени, която надничаше през рамото му и усилено се мъчеше да проумее както точно се случва между нас.

Той се приближи, като се подсмиваше и ухилен забоде пръст в гърдите ми.

— Е, говори. Не виждаш ли великолепната гавра, гениалността?

— Той се тупна в гърдите. — Те ще идват на нашите представления, ще пълнят касите ни със злато, и никога няма да се досетят какво са приютили, какво процъфтява в ъгълчето на парижкото око! В задните улички ние пием от тях, а те ни ръкопляскат пред ярко осветената сцена…

Момчето зад него се разсмя. Дрънченето на дайре, тънкото пеене на другата жена. Продължителният смях на мъжа — като раздипляща се панделка очертаваше движенията му, докато той търчеше в кръг през тракащите паравани.

Ники се приближи толкова, че затули светлината. Не виждах Елени.