Вампирът Лестат

Пръстите му запърхаха над струните. Той почука с пръст по кухото дърво. И после, разтреперан, започна да подръпва струните, за да ги настрои и започна да върти ключовете много бавно, сякаш откриваше процеса, идеално съсредоточен, за първи път.

Притисна инструмента до ухото си. И ми се стори, че отново не помръдна цяла вечност, а после бавно се изправи на крака. Излязох от оркестровата яма и се изкачих сред скамейките, и се втренчих в черния му силует, очертан от сиянието на осветената сцена.

Той се обърна с лице към празния театър, както толкова много пъти в мига на интермецото, и вдигна цигулката към брадата си. И с движение, толкова бързо, че сякаш пред очите ми блесна светкавица, докосна с лъка струните.

Първите пълнозвучни акорди запулсираха в тишината, разтегляха се и звученето им придобиваше дълбина, задираха дъното на самия звук. После нотите се издигнаха, богати, мрачни и пронизителни, като че изпомпани от крехката цигулка чрез алхимия, и внезапно бушуващ поток от мелодия наводни залата.

Той сякаш премина през тялото ми, проникна през костите ми.

Не различавах движенията на пръстите му, ударите на лъка — виждах само как се полюшва тялото му, измъчената му стойка, той се оставяше музиката да го огъва, да го навежда напред, да го отмята назад.

Тя звучеше все по-високо, пронизително, по-бързо, ала тонът на всяка нота бе самото съвършенство. Това бе свирене без усилия, виртуозност, за каквато смъртните не биха могли да мечтаят. И цигулката не просто пееше, а говореше. Цигулката подхвана разказ.

Музиката бе ридание, фуга на ужаса и се впримчваше в хипнотични танцови ритми, люлееше още по-бясно Ники насам-натам. Огряна от светлините на рампата, косата му бе рошава и лъщяща. Кървавата пот бе бликнала от него. Долавях мириса на кръвта.

Ала и аз се прегъвах — отдръпвах се от него, свлякох се на една пейка, сякаш за да се скрия от всичко, както веднъж преди в този театър ужасени смъртни бяха треперили пред мен.

И разбрах, разбрах едновременно и в пълнота, че цигулката разказваше всичко, случило се с Ники. Мракът избухна, мракът се стопи и красотата му бе подобна на сиянието на тлеещи въглени — сиянието им бе точно толкова силно, колкото да покаже колко безкраен всъщност е мракът.

Габриел също се напрягаше, за да издържи и да не помръдне под яростния напор, с напрегнато лице, притиснала ръце към главата си. Лъвската ѝ грива падаше около нея, очите ѝ бяха затворени.

Ала и друг звук се надигаше сред чистите вълни на песента. Те бяха тук. Те бяха дошли в театъра и идваха към нас през кулисите.

Музиката достигна невъзможни висини, звукът за миг се задави и после отново се разля. Смесицата от чувства и чиста логика я издигаше над границите на поносимото. И все пак тя не спираше и не спираше.

И другите бавно излязоха иззад завесата на сцената — първо стройната фигура на Елени, после момчето Лоран, и най-сетне Феликс и Йожени. Бяха станали акробати, улични артисти, и бяха облечени в дрехите на тези артисти — мъжете в бели клинове под мърлявите палта на арлекини, жените — с дълги шалвари и надиплени рокли и обути с пантофки за танц. Червилото блестеше по безупречно белите им лица, черен грим подчертаваше ослепителните им вампирски очи.

Те се плъзгаха към Ники, сякаш привлечени от магнит, красотата им още повече разцъфваше под сиянието на свещите, осветяващи сцената, косите им блестяха, движенията им бяха по котешки гъвкави, израженията им — унесени.

Както се гърчеше, Ники бавно се обърна с лице към тях и песента премина в неистова молба, залиташе, изкачваше се и се носеше с рев по мелодичния си път.

Елени го гледаше с широко отворени очи, сякаш ужасена или омагьосана. После ръцете ѝ се издигнаха над главата в бавен драматичен жест, тялото ѝ се напрегна, шията ѝ стана още по-грациозна и дълга. Другата жена бе застанала на пръсти и вдигнала коляно със стъпало, насочено надолу, в първата стъпка на танц. Но високият мъж бе този, който изведнъж хвана такта на музиката на Ники, рязко наклони глава настрани и размърда ръце и крака, все едно е голяма марионетка, окачена на четири конеца, и ги дърпаха от гредите горе.

Другите го видяха. Бяха виждали марионетки на булеварда. И изведнъж всички започнаха да се движат механично, с резки спазматични движения, с лица като дървени маски, напълно безизразни.

Огромна прохладна вълна от наслада се надигна в мен, сякаш внезапно можех да си поема дъх сред горещината на музиката, и аз изстенах от удоволствие, докато ги гледах как скачат и падат, и вдигат крака със стъпала, изпънати към тавана, и се въртят, окачени на невидимите си конци.

Те бяха открили гротескната сърцевина на музиката, самото равновесие между ужасната молба и настоятелното пеене, и Ники бе този, който дърпаше конците им.

Ала това се променяше. Сега той свиреше на тях, а те му танцуваха.

Той направи крачка към сцената, прескочи димящия улей, в който бяха наредени светлините на рампата, и се приземи сред тях. Светлината блещукаше по инструмента и по лъсналото му лице.