Вампирът Лестат

Погледнах да видя дали цигулката е там — на пода, или подпряна на стола му, и когато видях, че я няма, си помислих: „Е, все още има шанс.“

— Стой тук и гледай — казах на Габриел. Но сърцето ми тупкаше в гърлото, когато вдигнах очи и огледах тъмния театър, когато вдишах старите аромати. Защо трябваше да ни доведеш тук, Ники? На това обитавано от призраци място? Но пък и кой съм аз, че да питам? И аз се бях върнал, нали?

Запалих първата свещ, която намерих в старата гримьорна на примадоната. Отворени гърненца с грим бяха пръснати навсякъде, а по окачалките висяха много зарязани костюми. Всички стаи, през които минах, бяха пълни със захвърлени дрехи, забравени гребени и четки, повехнали цветя, които все още стояха във вазите, разсипана по пода пудра.

Отново си помислих за Елени и другите и разбрах, че тук витае съвсем слабият мирис на Гробището на невинните. И видях съвсем ясни отпечатъци от боси крака в разсипаната пудра. Да, те бяха влизали тук. И също бяха палили свещи, нали? Защото мирисът на восък бе твърде пресен.

Какъвто и да бе случаят, те не бяха влизали в старата ми гримьорна — стаята, която с Ники споделяхме преди всяко представление. Тя все още бе заключена. И когато разбих вратата и я отворих, изпаднах в тежък потрес. Стаята беше точно такава, каквато я бях оставил.

Беше чиста и подредена, дори и огледалото бе лъснато, и пълна с моите вещи, точно както беше в последната ми вечер тук. Старото ми палто, дрипата, която бях носил на село, висеше на закачалката, чифт сбръчкани ботуши и моите бурканчета с грим, идеално подредени, и моята перука, която носех само в театъра, бе нахлупена върху дървената си глава. Малко снопче писма от Габриел, стари броеве на английски и френски вестници, в които бяха споменали пиесата, и недопита бутилка вино с изсъхнала коркова тапа.

И там, в тъмното под мраморната тоалетка, частично закрита от навито на вързоп черно палто, лежеше лъскав калъф за цигулка. Не беше онзи, който бяхме донесли чак от дома с нас. Не. В него трябваше да е безценният дар, който му бях купил — цигулката „Страдивариус“.

Наведох се и отворих капака. Да, това бе най-прекрасният инструмент, изящен и с мрачна лъскавина, и лежеше там, сред всички тези маловажни вещи.

Зачудих се дали Елени и другите биха го взели, ако бяха влезли в тази стая? Дали щяха да знаят на какво е способен той?

Оставих за малко свещта, извадих го внимателно, затегнах конските косми на лъка, както бях виждал Ники хиляди пъти да прави. А после отново изнесох инструмента и свещта на сцената, наведох се и започнах да паля свещите в дългата редица светлини на рампата.

Габриел ме гледаше безстрастно. После ми се притече на помощ. Палеше свещ след свещ, а после запали и стенния светилник зад кулисите.

Ники като че помръдна. Ала може би това бе илюзия на нарастващата светлина, осветила профила му, меките лъчи, които от сцената разсейваха мрака в залата. Дълбоките гънки на кадифето оживяха навсякъде; богато украсените малки огледала отпред на галерията и на ложите, сами се превърнаха в светлини.

Прекрасно бе това местенце, нашето местенце. Портата към света за нас, когато бяхме смъртни. И накрая — портата към ада.

Щом приключих, се изправих на пода и огледах позлатените парапети, новият полилей, висящ от тавана, и нагоре към арката с маските на комедията и трагедията, като две лица върху една и съща шия.

Празна, тази сграда изглеждаше толкова по-малка. Никой театър в Париж не изглеждаше по-голям от нея, когато бе препълнена.

Навън се чуваше приглушеният гръм на движението по булеварда, тънички човешки гласове сегиз-тогиз като искрици се издигаха над бръмченето. Сигурно точно тогава премина тежка карета, защото всичко в театъра потрепери: пламъците на свещите срещу отражателите, грамадните сценична завеси, събрани отляво и отдясно, платното отзад, изящно изрисувано с градина и облаци над нея.

Подминах Ники, който дори не ме погледна, слязох по малкото стълбище зад него и дойдох при него с цигулката.

Габриел отново се отдръпна зад кулисите, изражението на малкото ѝ лице бе хладно, ала търпеливо. Тя се подпря на гредата до нея с лекотата на странен дългокос мъж.

Спуснах цигулката над рамото на Ники и я положих в скута му. Усетих, че той се размърда, сякаш бе вдъхнал дълбоко. Тилът му се притисна в мен. И бавно той вдигна лявата си ръка, за да хване грифа на цигулката, а с дясната хвана лъка.

Коленичих и го хванах за раменете. Целунах го по бузата. Нечовешка сцена. Без човешка топлина. Скулптура на моя Никола.

— Свири — прошепнах. — Посвири тук само на нас.

Той бавно се обърна с лице към мен и за първи път след мига на Мрачната магия ме погледна в очите. Издаде някакъв едва доловим звук. Беше толкова напрегнат, сякаш вече не можеше да говори. Органите на речта се бяха стегнали. Ала после той прокара език по устната си и толкова тихо, че едва го чух, прошепна:

— Дяволският инструмент.

— Да — отвърнах. — Ако трябва да вярваш в това, то вярвай. Но свири.